Д-р Мая Живкова-Роджърс: Бившите комунисти – днешни стожери на новия либерален режим

Жив ли е все още призракът на комунизма, 35 години след падането на Берлинската стена? И ако да, кои са неговите жертви днес? Как да различим антикомунизма от либерализма? Какво е да си десен и антикомунист в наши дни? И къде е границата между консерватизма и путинизма, в контекста на текущата война на Русия в Украйна?

В навечерието на 1 февруари, Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, задаваме тези въпроси на Д-р Мая Живкова-Роджърс, дентален лекар, собственик на малка практика и анализатор на политическите процеси в България и света.

Новетика: Жив ли е призракът на комунизма и кои са неговите жертви днес?

Д-р Мая Живкова-Роджърс: Не просто призракът – самият комунизъм е жив. Комунистите в България успяха да задържат властта след промените през 1989 г. и на практика всички правителства на България през „прехода“ бяха свързани с БКП/БСП. От тяхната политическа подготовка се възползваха хора като Джордж Сорос, чиито идеи, подплатени със солидно финансиране, превърнаха българските (бивши) комунисти в стожери на новия либерален режим.

Аз си спомням очакванията, които имаха гласоподавателите на т.нар. „демократични сили“ за лустрация и справедливи процеси на висши членове на БКП, които обслужваха чужди интереси и злоупотребяваха с властта в продължение на 45 години. Нищо от това не се случи. Комунизмът никога не бе наистина отречен нито в България, нито в Западна Европа – както фашизмът бе. Комунизмът продължава да живее в носталгичните спомени на поколението, за което беше създал привидно удобство и сигурност. За съжаление, комунизмът живее и в сърцата на наивните млади хора, които не осъзнават каква е цената на „равенството“. А жертви на комунизма сме всички ние, които живеем с последствията от него и днешните му проявления.

Новетика: Как да различим истинския антикомунизъм от (нео)либерализма?

Д-р Мая Живкова-Роджърс: Комунизмът е форма на диктатура, а антикомунизмът е порив за свобода и себереализация – най-естествените нужди на хората. Комунизмът отне частната собственост и средствата за производство, забрани развитието и свободната реч, отне индивидуалността на хората, налагаше им норми за живот.

Аз не харесвам думата „антикомунизъм“, защото по-скоро ми звучи като противопоставяне на комунистическата идея на всяка цена. Съществуват и други социално-икономически режими, които ограничават човешката свобода и ние попаднахме в клопката на неолиберализма, за да се убедим в това. И отново дойде на дневен ред въпросът за свободата ни – неолиберализмът на практика ни забрани свободата на политически избор (чрез подмяна и отмяна на избори и безпринципни коалиции, често изолиращи победителите на изборите, чрез НПО-та, действащи като паралелни правителства, неупълномощени от никого), свободата на изразяване (културата на заличаване), финансовата свобода (все по-ограничаващи регулации за частния бизнес, все по-високи данъци, задължителни квоти за назначения по расов или сексуален признак). Клаус Шваб, президент на Световния икономически форум и радетел на неолибералната идеология, ни каза открито „Няма да имате нищо и ще бъдете щастливи“. И през комунизма нямахме нищо и ни убеждаваха, че сме щастливи. Трябва да се фокусираме не толкова върху борбата срещу един или друг режим per se, а върху това да пазим свободата си.

Новетика: Мнозина се считат за десни и антикомунисти, но са всъщност неолиберали?

Д-р Мая Живкова-Роджърс: Моето дълбоко убеждение е, че десен може да бъде само човек, който не зависи от правителството и преразпределянето на чужди ресурси за живота си. Десни са хората, които със своите собствени идеи, труд и пари осигуряват издръжката си.

Както видяхме в България по време на „прехода“, комунистите бързо се превърнаха в антикомунисти и неолиберали. Но станаха ли привърженици на дясната икономическа политика – свободен пазар, свободна конкуренция, минимални регулации, ниски данъци, съдебна система гарантираща частната собственост и нейната неприкосновеност? Не. Най-крупните представители на българския бизнес, които наричаме олигарси, се издържат от парите от Европейския съюз и държавния бюджет на България. Тези хора не са създали нищо стойностно въпреки огромните средства, с които разполагат.

Новетика: Какво е да си антикомунист днес?

Д-р Мая Живкова-Роджърс: Комунизмът е един лош период от историята на България – период на насилие и лишаване от свобода, и аз уважавам усилията на хората, които продължават да напомнят за него. Оценките за комунистическия период обаче често са крайни – от една страна са крайните му отрицатели, а от друга – неговите храненици, които все още са на власт. Аз мисля, че обективният поглед към онзи строй е пътят до умовете на хората, които не са живели тогава – без пропаганда про и анти, без изкривяване на фактите за подсилване на ефекта от разказа. Дълбокото ми съжаление е, че лустрация не бе проведена, когато първите демократични правителства имаха възможност да я извършат. Пътят на България щеше да е различен.

Новетика: Може ли да си ляв и консервативен?

Д-р Мая Живкова-Роджърс: Според мен в България мнозинството от хората са леви и консервативни. Българите са консервативни по отношение на история, традиции, семейни ценности, религия. От друга страна, поради особеностите на политическата система в България – доминирана почти изцяло от леви политици, и на икономическата система – предпочитание към „сигурна държавна работа“, мнозинството от българите са с леви убеждения, дори когато вярват, че са десни.

Десните консерватори обаче са малцинство, което така и не успя да намери свое политическо представителство през годините на „прехода“. Има политически партии в България, които се представят за десни и консервативни, но е факт, че малкият и средният бизнес не е припознал нито една от тях за защитник на своите интереси.

Новетика: Къде е границата между консерватизма и путинизма? Често в България консервативните са определяни като путинисти.

Д-р Мая Живкова-Роджърс: Аз, макар и често обвинявана в „путинизъм“, не познавам добре нито социално-икономическата система на Русия, нито самия Владимир Путин. Ако приемем дефинициите на неолибералите, „путинизъм“ е одобрението на политиката на прекрачване на международни закони и граници и превземане на свободни държави с военни средства. По това определение и Джордж Буш младши, който през 2003 г. влезе в Ирак с американската армия и без реално основание, също е „путинист“. Моят съпруг е сержант от американската армия и е участвал в инвазията на Ирак. Казва ми: „Това беше лъжа. Тази война не трябваше да се случва“. Същото казва и за войната в Украйна, където е обучавал украински военни в продължение на две години.

Владимир Путин е известен с умерените си симпатии към либералната демокрация. В интервюто си за Тъкър Карлсън Путин каза, че е искал Русия да стане част от НАТО. След този отказ и украинския Майдан през 2014 г. Путин бе принуден да реформира икономиката на Русия от внос към производство на необходимите храни и стоки, за да обезпечи сигурността на държавата си в случай на нужда. През последните две години на война и изолация на Русия от западните държави видяхме, че това работи. В този смисъл Путин е десен политик и защитник на консервативните ценности на собствената си държава. В по-общ план Путин спря разпространението на глобализма до границите на Русия. Русия предпочете да са откаже от либералните блага, отколкото от суверенитета си. Виждаме как съвсем скоро след това започна сривът на либерализма като кула от карти от самия си център, Вашингтон.

Консерватизмът в най-голяма степен се отнася до човешкия опит, човешкото знание, мъдростта, натрупана през хилядолетията и предавана на следващите поколения, за да бъде обезпечен и улеснен техният живот. Преживяхме поредния тъмен период от човешката история, в който знанието и мъдростта бяха отричани с налудничав ентусиазъм, и днес обществата отново се обръщат към добрия стар здрав разум. Лично аз си мечтая и етикетирането на хора и поведения да остане в миналото.