Странният геополитически триъгълник

Как да си обясним поведението на Тръмп и неговата администрация? Защо САЩ не могат да си позволят повече да предлагат сигурност на своите съюзници? Защо Тръмп не счита Европа за надежден партньор? Кои са петте опции пред САЩ сега? И какви са очакванията на Тръмп от световните лидери?

Предлагаме ви анализ на Мат Търпин от 2 февруари 2025 г.

Мат Търпин е американски анализатор в областта на сигурността. Понастоящем сътрудник в Hoover Institution и старши съветник в Palantir Technologies. Между 2018 г. и 2019 г. е директор за Китай в Съвета по нацонална сигурност в Белия дом и старши съветник за Китай на търговския министър в администрацията на Тръмп.

* * *

Вярвам, досега всички видяха (или чуха за) катастрофата в Овалния кабинет на 28 февруари 2025 г. Тъкмо бях пуснал в YouTube живото предаване и видях как Зеленски показваше някакви снимки на Тръмп, илюстриращи какво са направили руснаците с украинските затворници в очакване американският президент да похвали смелостта на украинските военни.

После угасих, предполагайки, че всичко тече нормално и че двамата лидери ще подпишат сделката с минералите и след това ще проведат официална пресконференция.

Както знаем, това не се случи.

Как да си обясним поведението на Тръмп и неговата администрация?

Едно обяснение е, че липсва рационална стратегия и че администрацията не знае какво иска да постигне отвъд сключване на сделки с цел бизнес и издаване на прессъобщения. Това обяснение предполага, че администрацията има ирационален подход към геополитиката, че нищо няма връзка с другото и че всеки въпрос се третира поотделно. Много хора мислят, че Тръмп и неговата администрация са неразумни, но аз не мисля така.

За мен е очевидно, че Тръмп и неговият екип имат разбиране как се развиват събитията в света, пред какви проблеми са изправени САЩ и какви са силните и слабите страни на Америка. Те са силно скептични към преценките и решенията на предишните адмиистрации, но това не ги прави ирационални.

Второ обяснение е, че Тръмп е изолационист, който иска да оттегли САЩ от международните дела, да се съсредоточи изцяло върху вътрешни американски въпроси и да откъсне САЩ от глобализацията и международната търговия. Това обяснение противоречи на фактите.

Тръмп и екипът му се намесват в различни горещи събития по света. Може да използват методи различни от предишните администрации или да изоставят предишни механизми като международна помощ. Но те все пак се опитват да оформят международния ред по начин, който вярват, че е ползотворен за САЩ. Тръмп счита световните лидери за свои колеги и отделя огромно количество време за комуникация с тях. Също администрацията на Тръмп не се оттегля от международната търговия, а се стреми да промени баланса и потоците в полза на САЩ. Това не са действия на изолационистко президентство.

Трето обяснение е, че Тръмп иска да поддържа контакт с Путин и Си, защото им се възхищава и иска да имитира техните режими. Много хора, включително в САЩ и други страни, използват това обяснение, за да интерпретират действията на Тръмп. Но аз мисля, че това е погрешен анализ.

Макар Тръмп да използва думи, които заявяват чувства на възхищение и приятелство с тези лидери, според мен Тръмп ползва такава реторика, за да изгради лична връзка с лидери, които счита за колеги (той така разбира правенето на президентски „бизнес“). Отношенията му с тези лидери не е въпрос на морална преценка, а небходимост. Това са лидери, с които Тръмп вярва, че САЩ ТРЯБВА да имат работещи отношения.

Ако вземем назаем понятие от сино-американската политика – Тръмп истински вярва, че той трябва пряко да се „ангажира“ със своите колеги и да развива лични отношения с лидерите на силни и важни държави. Тръмп разглежда отказа на Байдън да се срещне с Путин след нападението на Украйна като безотговорност. От гледна точка на Тръмп е невъзможно лидерите на двете най-големи ядрени сили да не си говорят.

Четвърто обяснение е, че Тръмп и неговата администрация вярват, че САЩ е една от трите велики сили в многостранния ред характеризиращ се с все по-враждебни съперници. През последните няколко години другите две „велики сили“ формираха съюз срещу САЩ. Докато критиците искат Тръмп да разчита на своите съюзници, Тръмп ги счита за слаби и политически нестабилни.

Предвид тази интерпретация, администрацията разбира, че САЩ не могат да се оттеглят от това съперничество или да игнорират света. В същото време администрацията е ограничена в своите възможности и налични ресурси. Те вярват, че макар да има някои важни преимущества, Америка носи и значителни тежести, висящи на врата им като воденични камъни.

За мен е ясно, че Тръмп разглежда много от нашите съюзници като воденични камъни, подкопаващи американската сила и затормозяващи САЩ с отговорности, които не са техни. Тръмп и неговият екип вярват, че САЩ повече не могат да си позволят лукса да предоставят следните две „общи блага“ на света:

#1 – Сигурност
#2 – Пазар от последна инстанция

САЩ започнаха да предоставят тези „общи блага“ (използвам термина по определението му от политическата икономия) след Втората световна война (ВСВ) и в началото на Студената война между СССР и САЩ. По онова време САЩ съставляваха около 50% от глобалния БВП и ние бяхме единствената велика сила неопустошена от ВСВ. Имахме мощен промишлен капацитет, който можехме да насочим в помощ на своите приятели. Между 1947 г. и 1991 г. лидерите във Вашингтон искаха да предоставят сигурност и икономическа стабилност на Западна Европа и периферията на Източна Азия, за да могат те да се възстановят, докато в същото време САЩ се противопоставяха на съветската доминация. Когато Западна Европа и Източна Азия се възстановиха, ние поощрихме тези държави да споделят тежестта, но това усилие постигна скромен успех. САЩ направиха това за свой собствен интерес, но американците платиха значителна цена за изграждането и поддържането на тази система.

Когато Съветският съюз се разпадна, лидерите във Вашингтон имаха три опции. Можеха да се изтеглят от предоставянето на тези „общи блага“, да ги предоставят само на нашите съюзници в Западна Европа и Източна Азия, или да ги предложат на останалата част от света.

Избрахме третата опция.

Това вероятно беше разумен избор през 90-те години на 20-и век, но беше и най-скъпата опция. Американските лидери вероятно смятаха, че другите ще поемат тежестта (т.е. че в областта на сигурността другите сили ще поддържат достатъчни военни разходи, а в икономически план всички ще последват примера на САЩ да премахнат търговските бариери и отворят своите пазари) и че ще господства мир, позволяващ САЩ да намалят разходите си за отбрана.

Идваме три десетилетия по-късно и виждаме, че съюзниците на САЩ не са споделили тежестта от поддържането на тези „общи блага“ (съюзниците в голяма степен се разоръжиха и възприеха търговски политики облагодетелстващи ги за сметка на САЩ) и авантюрата ни да направим Пекин и Москва партньори, с които да споделим отговорността в областта на сигурността и икономиката, се провали безславно.

Всичко това постави САЩ в наистина трудна ситуация, в която има само неизгодни опции.

Би било хубаво да продължим да предоставяме тези „общи блага“, но мисля, че Тръмп и неговата администрация вярват, че повече не можем да си го позволим. Те също вярват, че ако САЩ продължат да действат като досега, рискуваме банкрут и военна катастрофа. Глобалната финансова криза трябваше да бъде видяна като сериозно предупреждение от политическия и бизнес елит, но те не я взеха достатъчно сериозно. Така от гледна точка на администрацията на Тръмп са необходими драстични мерки, за да се върне Белият дом на устойчив път.

Това, което се случи в Овалния кабинет, трябва да се гледа през призмата на съперничество между велики сили, където САЩ са аутсайдерът.

Сега на глобалната сцена има трима играчи: САЩ, КНР и Руската федерация. Външната политика (и икономическата политика) на Тръмп е насочена към тези две сили с цел да ги раздели.

Но чакайте: в света има 196 държави, как може да са важни само тези три?

Мога да ви отговоря уважително, че, разбира се, всички държави са важни и имат думата в международните отношения… Но знаем, че това не е вярно.

Дали е заради размер, богатство или военна сила, но има само три главни герои, които задават тона на световната сцена днес. Това може да се промени в бъдеще (в миналото имаше повече и различни играчи), но в средата на второто десетилетие на 21-и век са само три… И две от тях са се съюзили срещу САЩ.

Пет опции за САЩ

САЩ имат пет опции как да разрешат геополитическия пъзел, в който се намират. Някои от възможностите са реализируеми едновременно, други трява да се следват поетапно, а трети са взаимно изключващи се.

Опция 1 – Щраусът (игнорираш проблема с надеждата да отмине)
Опция 2 – Апелът на Чърчил (убеждаваш силите в периферията да станат велики сили)
Опция 3 – Маневрата на Айзенхауер (караш Русия и КНР да се сближат още повече)
Опция 4 – Стратегемата на Съливан (отдалечаваш КНР от Русия)
Опция 5 – Кисинджър наобратно (отдалечаваш Русия от КНР)

Като начало, нека отхвърлим Щрауса (опция 1). Нищоправенето винаги е опция, но е рядко уместна в геополитиката.

Остават ни други четири.

Опция 2, „Апелът на Чърчил“ – това беше подходът на британския премиер Уинстън Чърчил, когато Франция беше изхвърлена от войната през лятото на 1940 г. (и престана да бъде велика сила). Вместо да се изправи сам срещу нацистка Германия и имперска Япония (руснаците имаха сключен пакт за неагерсия с Берлин), Чърчил полага неимоверни усилия да убеди САЩ да се включат във войната на страната на Обединеното кралство.

От една страна това е чудесна опция (и следвана от последните четири президентски администрации). Тя означава, че не е необходимо да правиш компромис със своите два основни съперници. Ако успееш да убедиш друга достатъчно влиятелна държава да стане „велика сила“, тогава вашите общи усилия могат да решат изхода или поне да възпрат другите два съперника от по-нататъшна агресия.

Друга полза от този подход е, че може да се следва успоредно с другите три, макар да е по-ефективен, ако се комбинира с опция 3, маневрата на Айзенхауер.

Проблемът с „Апела на Чърчил“ е, че може да отнеме дълго време и няма гаранция, че обектът на вашето влияние ще предприеме необходимите стъпки или че ще има политическия капацитет и способност да ви бъде надежден партньор. Например Чърчил не успява в своя апел. Сталин се присъединява към Чърчил само след като Хитлер нарушава техния пакт и напада Съветския съюз. И макар Рузвелт да се доближава до позицията на Чърчил през 1940 г. и 1941 г., САЩ излизат от периферията едва след японската атака на Пърл Харбър и Филипините.

За САЩ днес обектите на нашия „Апел на Чърчил“ са Индия, Япония и Европа – в този ред. Никой от тях не е блестящ. Индия със сигурност има потенциала да бъде велика сила и ако се комбинира с опция 5 („Кисинджър наобратно“), има по-голям шанс за успех, отколкото ако се комбинира с опция 4. И макар Индия да има да извърви още път, докато постигне своя потенциал, с Япония и Европа нещата са още по-трудни. Япония – макар богата и технологично развита – вероятно не е достатъчно надеждна, за да бъде нещо повече от средна сила, поне в обозримо бъдеще. Токио е абсолютно необходим партньор, но навярно не може да играе ролята на велика сила заедно със САЩ, освен ако не претърпи сериозна политическа промяна.

Европа изглежда като добра алтернатива (богата, с общо население с 25% по-голямо от това на САЩ и технологично развита). Но политическите разделения между над 20-те страни-членки – и неспособността им да консолидират политическа, военна и и икономическа мощ – правят стария континент най-ненадежден като партньор на САЩ в ролята на велика сила. Фрагментираната природа на европейския политически дизайн го прави почти перфектен за разделяне от Русия, КНР и САЩ. Никоя отделна европейска държава няма капацитета да стане велика сила в близко бъдеще. Великобритания и Франция имат постоянно представителство в Съвета за сигурност на ООН по стечение на историческите обстоятелства (те изгубиха своите империи преди три поколения и вече не отговарят на критериите).

Излиза, че според „Апела на Чърчил“, САЩ трябва да работят с Индия. Ако САЩ едновременно задейства опция 5 („Кисинджър наобратно“), Индия е по-подходяща. Япония също е подходяща за целта. Очевидно европейците биха били отблъснати от „Кисинджър наобратно“, но ако се вземе предвид, че Европа е най-невероятна като велика сила, тогава може би си струва цената.

Маневрата на Айзенхауер е третата опция. Президентът Дуайт Аейзенхауер встъпва в длъжност през януари 1953 г. при обстоятелства подобни на днешните. Американците се надяват, че краят на ВСВ ще доведе до либерален международен ред, в който колективната сигурност и свободната търговия могат да бъдат поддържани от съюзниците победители, чрез международни организации, ООН, МВФ и Световната банка. За да се случи това, САЩ се заема да принуди европейските си съюзници да освободят колониите си и да изоставят имперските си амбиции. Но в края на 40-те години на 20-и век съперничеството между Съветския съюз и падането на Република Китай в ръцете на КНР осуетява тези надежди.

Порой от събития при администрацията на Труман кара мнозина да се страхуват, че светът е на ръба на нова световна война: блокадата на Берлин от юни 1948 г. до май 1949 г., взривяването на първата съветска атомна бомба през август 1949 г. и Корейската война, започнала през юни 1950 г. и в която войските на КНР се включват през октомври 1950 г.

По време на изборите през 1952 г. Корейската война е в третата си година и в патова ситуация. Айзенхауер измисля таен план да спечели войната. Шест седмици след клетвата си той получава шанс, когато Сталин умира на 5 март 1953 г. Руснаците се боричкат за неговия пост и вече не се интересуват да подкрепят КНР и севернокорейците. По това време севернокорейците са изтерзани и на бойното поле са само китайците. Но без съветска подкрепа китайците не могат да продължат. През юли 1953 г. сили на ООН водени от САЩ стигат до споразумение с КНР да спрат военните действия.

С 37 000 загинали, 92 000 ранени и 8000 изчезнали, САЩ не са приятелски настроени към китайците. Но Айзенхауер и съветниците му виждат, че със смъртта на Сталин и с начина, по който руснаците използват китайците в тази прокси война със САЩ, в сино-съветските отношения има пукнатини. Тактиката на Айзенхауер е да сближи двете комунистически сили, за да влоши напрежението между тях. Тази маневра цели всяка от тях да плати цената за действията на другата.

Това звучи като добро решение за днешното положение. Можем да накажем Москва за действията на Пекин и да накажем Пекин за действията на Москва. С времето това може да доведе до неприязън и те да се обърнат една срещу друга.

Но има някои съществени разлики, които правят тази опция неосъществима.

Когато САЩ правят тази маневра през 50-те и 60-те години, те са значително по-силни икономически, военно и промишлено, от своите два съперника – Съветския съюз и КНР. И дори при тези условия САЩ е трябвало да заделят 8% от своя БВП, да поддържа военна мощ, за да възпира двата едновременно в продължение на две десетилетия.

САЩ не са във финансовата позиция да направят това днес. Ние харчим около 2.9% от БВП за отбрана и този процент вероятно ще намалее заради други нарастващи разходи. „Маневрата на Айзенхауер“ е опция само, ако САЩ са в много по-силна позиция, отколкото са днес.

Ако САЩ наистина можеха да възпрат едновременно КНР и Русия, щяха да го направят.

Намираме се в тази криза, защото не можем да удържим и двете. Това е дилемата, в която се намираше адинистрацията на Байдън през последните три години.

Което ни оставя последните две опции: да се опитаме да отлюспим КНР от Русия или Русия – от КНР.
Първият вариант наричам „Стратегемата на Съливан“, тъй като е подходът предприет от Джейк Съливан, съветникът по националната сигурност на Байдън.

Съливан не се стреми да отлюспи Пекин от Москва. Целта му е да изолира КНР, възпре Русия и потуши пожара в Близкия изток. За жалост на всички нас, Путин не искаше да бъде възпрян. Нито пък иранците.

„Стратегемата на Съливан“ няма особен шанс, тъй като КНР е по-силната от двата съперника (този подход цели да настрои по-силния съперник срещу по-слабия). КНР знае, че САЩ ги считат за свой основен съперник. Затова те не виждат полза да се настройват срещу руснаците. Китайските лидери не са глупави. Те знаят, че ако помогнат на САЩ да подкопаят Русия, когато това се случи и САЩ тръгнат срещу КНР, китайците няма да могат да разчитат на руснаците.

По принципа на елиминирането стигаме до „Кисинджър наобратно“. Този подход идва от началото на 70-те години, когато Хенри Кисинджър прави прословутия си геополитически ход: САЩ предлагат партньорство на КНР срещу Съветския съюз (това се различава от „Стратегемата на Съливан“, понеже е сдружаване с по-слабия партньор срещу по-силния). В „Кисинджър наобратно“ САЩ иска партньорство с Русия срещу КНР. Причината този подход да е обещаващ е, че САЩ могат да предложат на по-слабия партньор нещо, което му е ценно.

През 70-те години САЩ правят компромис с Тайван, като отменят споразумението за взаимна отбрана и оттеглят американските войски от острова. САЩ също правят компромис с Южен Виетнам, отказвайки да застрашат приятелските си отношения с КНР, когато Северен Виетнам агресивно влиза в Юга през 1975 г. По онова време тези действия правилно се разглеждат като предателства, но САЩ нямат особен избор, изправени пред основния си съперник, Съветския съюз, и правят сделка с КНР – което и тогава, и сега може да се определи като Фаустова сделка.

В ситуацията, пред която е изправена администрацията на Тръмп сега, САЩ ще направят компромис с Украйна, давайки на Путин повече, отколкото можеше да постигне с военни действия. В замяна САЩ получава известна подрепа за изолирането на КНР.

Отне десетилетие САЩ и КНР да стигнат дотук, цели четири президентски администрации. Но параметрите на споразумението между Никсън и Мао бяха ясни значително рано, позволиха САЩ да се изтеглят от Виетнам и да се съсредоточат върху борбата срещу руснаците през 80-те години.

Най-важната разлика между хода през 70-те и потенциалният вариант „Кисинджър наобратно“ днес е, че сино-съветското разделяне се случва години преди Кисинджър да посети Пекин. Двете комунистически държави почти разменят ядрени оръжия през 1969 г. заради гранична схватка. По всичко изглежда, че Си Дзинпин и Путин имат близки отношения и е невъобразимо двамата да не са обсъдили потенциалните действия на САЩ.

„Кисинджър наобратно“ при тези условия е като да си издаваш ударите.

Хубавото за Америка е, че Путин е под значителен натиск да постигне нещо, което да нарече победа в Украйна. Китайските му съюзници не му помогнаха в това (въпреки значителните им усилия и реторика). За да получи, каквото му е необходимо, Путин се нуждае САЩ да пожертват отбраната на Украйна.
Изглежда, че тръмп се готви да направи тъкмо това.

Тогава какво да предприеме администрацията на Тръмп?

Като начало, нито един от вариантите не е отличен, добър и дори що-годе приемлив. Ако имахме отлични или дори добри варианти, щеше да е лесно и нямаше да има от какво да се притесняваме.

След оценка на алтернативите, най-малко лошата опция за администрацията на Тръмп е да предприеме „Кисинджър наобратно“ с Русия, като едновременно последва „Апела на Чърчил“ с Индия. В същото време да окаже натиск върху Япония да стане по-силна средна сила. Австралия, Филипините, Тайван и Корея – всички имат роля. Но отдалечаването на Русия от КНР и осигуряването пълния потенциал на Индия са най-важните цели.

Европейците ще интерпретират тези ходове като предатество (това истински ме натъжава, защото е вярно), но ако това ги мотивира да превъзмогнат своите политически дефицити и поемат сигурността си насериозно, тогава това вероятно е чиста полза както за европейците, така и за американците.
Европа вече е ядрена сила (две страни-членки са) и ако действа умело, може да възпре руски атаки срещу стария континента (450 млн. европейци срещу 130 млн. руснаци). Но наскорошните решения на Великобритания и Франция да не включат балтийските страни в своите спешни срещи на високо равнище, е истински неразумно.

Може би най-важният въпрос е: ще проработи ли „Кисинджър наобратно“?

Нямам отговор. Съдейки по статиите по темата, шансовете за успех са доста слаби, но и не се предлагат други варианти.

Какви ще са последствията от тези маневри? Какви ще са рисковете?

За народите и страните намиращи се на граница с трите велики сили ще бъде много опасно и може да стане дори жестоко. Периодът на спокойствие след Студената война приключи. Започнете да изучавате история и стратегия. Разберете как войните започват и приключват, как се извършва мобилизация и как работи военният резерв.

Препоръчвам започване на сериозни инвестиции в сигурността и обновяване икономическите системи съобразно геополитическите реалности, пред които е изправена вашата страна.

Мисля за безопасно да кажа, че Тръмп не е привързан към традиционната лидерска роля на САЩ. Той вярва, че именно сатименталността на американските лидери е вкарала страната в беда и че неговата администрация ще трябва да направи болезнени промени. Той вярва, че тези промени са необходими, за да защити дългосрочната жизнеспособност и интересите на САЩ, а това е страната, за чийто президент е избран.

Тръмп очаква, че другите лидери ще направят всичко по силите си, за да защитят интересите на своите страни и граждани. Ако тези лидери желаят да му помогнат да постигне американските цели, той ще бъде отзивчив да им предостави (умерена) помощ, за да постигнат техните. Ако, от друга страна, лидерите на други страни изискват Америка да продължи да гарантира тяхната сигурност и просперитет, Тръмп ще бъде доста груб и отмъстителен. Именно това видяхме в Овалния кабинет.

В заключение: мисля, че предложеният подход ще донесе смесени резултати.