Мартин Петрушев: Живеем в анархо-нихилизъм – изходът?

Защо е необходимо да ограничаваме желанията си? Как действа дигиталното на човешкото съзнание? Могат ли технологиите да компенсират вярата в Бог? Как Достоевски би „прочел“ днешните хора? И каква да бъде българската консервативна реакция за спасение на нацията?

По тези горещи и философски въпроси разговаряхме с Мартин Петрушев, автор на подкаста „Рационална съпротива“.

Интервюто взехме по време на международната конференция ARC 2025 (Алианс за отговорно гражданство), която се проведе в Лондон по инициатива на световноизвестния автор и психолог Джордан Питърсън.

Новетика: Джордан Питърсън посвети речта си на жертвоготовността. Като предупреждение към Европа ли я разбрахте или по друг начин?

Мартин Петрушев: Определено това беше част от неговото послание. Но в днешното жертвоготовно поведение има и един парадокс. Цялата евфемистична приказка за толерантността се базира на идеята за жертвоготовност като пълно приемане. А това свидетелства, че политическите елите проявяват дълбоко непознаване на езика, с който си служат. Защото tolerare всъщност идва от латински и означава да понасяш, а не да приемаш. Но дори това понасяне само симулира жертвоготовност, защото истинската такава е насочена навътре, а не навън.

Това, което има предвид Питърсън, по-скоро е до голяма степен свързано с лишението от напълно обзелия ни от всички страни хедонистичен – до степен на апокалипсис – порив. Той е завлядал западната цивилизация и задушава нейния корен. Под хедонизъм аз тук визирам също и целия нихилизъм – слагането човека на върха на пирамидата, но не като свещенодействена ценност, а по-скоро като същество, което има своите желания и което става култ на своите желания до момента, в който те не нарушат границата на другото човешко същество. Този култ напълно изпразва човека от съдържание.

Питърсън говори в тази реторика отдавна. Жертвоготовността е станала наболяло наложителна. Това се потвърждава и от случилото се в американското общество с тежкото избиране на Тръмп – с безпрецедентна победа и огромна разлика в броя гласове с Камала Харис – това произлезе от контра реакцията, мощната консервативна реакция – поради простата причина, че много дълго време се беше допуснало едно нетърпеливо либерално беснуване да владее човешките съзнания.

Голям принос към това има и дигиталното, защото там жертвоготовността е сведена до минимум. Човекът е редуциран до момент, в който – в състояние на интернет кома – се самозагубва в леко шляене и плаване върху сала на дигиталното блато. Тук хората до такава степен са индоктринирани с лековерие, че няма момент на жертвоготовност, защото липсва критическа дистанция към това, какво човекът действително представлява. Човекът просто потъва и запълва своя дигитален аватар. Дигиталният вакуум доведе до още по-голяма липса на жертвоготовност, като той не е първопричината, но е симптомът, който я мултиплицира. И сега има нужда от рязко завръщане, и то се породи в консервативната реакция. Тя е преувеличена, тя е свръх реакция. Но беше необходима заради интензивното движение по посока на лишаване от всякакъв вид жертвоготовност.

Новетика: Жертвоготовността белег ли е на сливане на човека с неговия Създател, т.е. с Бог?

Мартин Петрушев: Това е философски и теологичен въпрос. Това сливане не представлява деперсонализация или загуба на характера. Не означава обезличаване, обезчовечаване и загуба на лични характеристики и свойства. То означава друг тип поведение, което кара човека да чувства цялото си възприятие като свещенодействие в битието – което не може да бъде просто повърхностно и хедонистично. Не може да бъде просто удоволствие. Защото това „скролване“ прилича на една непрестанна, простете за израза, онанация с представата за себе си. До такава степен човекът се загубва в нея, че забравя истинските сфери на съществуването. Не искам да звуча като проповедник, но вярвам, че ако човек ампутира метафизичния корен, който го съставлява, тогава той е загубен. А ако се върне към него, ще засили своята личност. Например в древна Гърция има дума – ἀρετή („арете“) – тя представлява едновременно добродетел и смелост, висша морална цел. Това нещо означава движение на един осенен човек – воден от Бог и осъзнат за по-голямото. Тогава той е пазен в своето движение.

Тук се поставя един привиден контрааргумент. Някои ще кажат: „Много е лесно да мислиш така. Много е лесно да кажеш, че вярваш в безсмъртието на душата. Утешително е да вярваш, че има Бог. Това прави твоето съществуване смислено“. Но такова мислене трябва да идва отвътре навън.

Това е и едно от големите послания на Достоевски, което в днешно време звучи клиширано, а всъщност има съвсем друг вид резонанс. А именно: че това идва от сърцето. Това е ключово и в християнската антропология, затова в западния свят се говори за осенението.

И ако ние го изгубим, животът ни в хармония ще бъде невъзможен. Оставям настрана дори т.нар. джендъри: те в един момент просто ще изчезнат, защото това е представа за човека, която някой закача като значка на ревера и която с всяка следваща операция нанася все по-дълбока телесна и душевна травма.

По-скоро смятам, че е важно ние като общество да си представим как ще функционираме оттук нататък. Това е моментум! – не просто момент в историята на света и на западната цивилизация – в който тя търпи сътресения и след който предстои преобръщане. Ние следва да се възползваме от това. И питайки се как, то отговорът е именно в това, че трябва да намерим начин да живеем със съзнанието, че има по-голямо от нас, и то също да ни обединява. Трябва да има колективен наратив, който изповядваме и който да се свързва с това, което е отвъд човешкото.

Новетика: Бог ли е този наратив?

Мартин Петрушев: Бог е това, което не познаваме. Или което познаваме, но не можем да изразим. Бог е често в тишината между думите. Във вдъхновеното съчетание на думите между две фрази. И навсякъде. И ако ние отричаме, че съществува нещо подобно – само защото границите на нашето познание стигат донякъде и отвъд това ние не можем да го изследваме като научни прогресивисти, и да си кажем: „Ето я божествената частица, най-после я открихме, тя е разрив между кварките и глуоните“ – дори да открием всичко това, то няма да ни помогне. Защото то е много повече от научно доказателство. Просто науката е друга писта. А осененото съзнание е отделно, защото то е изпълване на цялото ти човешко възприятие. Там са трансценденталното и метафизиката, без които човекът е нищо.

Новетика: В една от речите се каза, че човек се опитва да компенсира с технологии загубата на вярата в Бог, но това е невъзможно?

Мартин Петрушев: За мен поведение на учен като Стивън Хокинг – въпреки неговите любопитни теории – е дълбоко неразбираемо. Защото той отрича дори твърдението на Айнщайн, че науката стига до едно ниво, а оттам нататък идва Бог. За мен това отричане може да се породи само от дълбока горчивина и реакция спрямо битието, от което Хокинг е имало защо да е недоволен.

Да се отрича Бог е абсурд. Защото самата идея, че съществуването му е недоказуемо, но толкова много време е текло в масовото съзнание на всички континенти под всякакви форми, винаги като mysterium tremendum или като нуминозен страх, и като нещо по-голямо – показва, че на човека е вродено априори подобно отношение към Бога.

Така заговаря и Кант, когато развива своята трансцендентална естетика: че има неща, които са априори дадени, като времето и пространството. И точно основавайки се на тях, той прави невероятно широки екскурси в човешката мисъл и логика. Цялата съвременна философия без Кант е абсолютно нищо: той е революционер и император на философията в този аспект. Но повечето хора забравят, че той е бил вярващ човек. Да, Кант по някакъв начин отделя човека от Бога. Но след това винаги идва синтез. Можеш да имаш два пътя, но те винаги се събират. И ако научният рационализъм не се събира с Бога, той е обречен да унищожи човечеството.

Новетика: Вие сте изследовател на Достоевски. Каква е връзката му с идентичността?

Мартин Петрушев: Това е много любопитен въпрос, който зададох и на самия Джордан Питърсън в интервюто му за канала „Рационална съпротива“. Предполагам, че именно затова го задавате и на мен.
При Достоевски героите, които започват да говорят, се раждат от една идея. Тази идея е априорен конструкт на цялата характерология на самия герой, а от нея идва човекът. Т.е. човекът произлиза от идеята, а не идеята – от човека.

Има един руски философ и културен антрополог Михаил Бахтин, чиито идеи българинът Цветан Тодоров пренася в Париж и прави световно известен. Според Бахтин героите на Достоевски са идеи-идеолози. Идеологията се появява от нещо и нараства на значение от идентификацията си с него. Тази идентификация е много строго обвързана с представата за това, което си, твоя стремеж да се превърнеш в него и сблъсъците с другите идентичности. Т.е. най-голямата колизия е как едната идентичност се блъска с другата идентичност вътре в текста.

Заради това геният на Достоевски е толкова стихиен; той не може да бъде удържан. Когато един персонаж започне да говори – да кажем Иполит в „Идиот“, той чете едно писмо, но от чисто авторска гледна точка гласът му е толкова голям, че превзема цялото авторово пространство. Гласът на някои нихилисти в творбите на Достоевски става по-силен от гласа на самия Достоевски. Гласът на Великия инквизитор в „Братя Карамазови“ – когато вземе пространството на текста – е толкова убедителен, че в 20-и век немалко хора се объркват, че това проповядва самият Достоевски, макар и неговият отговор да се съдържа в целия роман, а по-конкретно в последните думи на Зосима. Когато тези мощни идеи започнат да се сблъскват една с друга, те се блъскат под формата на огромни проблеми на идентичността. Иначе, Питърсън е прав, когато заговори като цяло за християнската идентичност при Достоевски. А по-точно той е неотделим от православието.

От Достоевски може също много да се разбере за съвременната идентичност. И колкото и да е странно – защото той е все пак автор от 19-и век – можем да научим много за симулациите, които преживяваме през дигиталното.

Новетика: Как Достоевски би „прочел“ човека в ерата на изкуствения интелект?

Мартин Петрушев: Със сигурност би бил впечатлен колко плосък и едноизмерен е станал човекът. Едноизмерен по Маркузе. Защото това изпразване от съдържание е умопомрачително на фона на дълбините, до които той достига.

Например Настася Филиповна в „Идиот“ – която се лашка от един мъж към друг, и цялата тъмнота в нейния характер – това съотнесено към днешното скролване в Tinder, при което просто се „мачваш“ с някого, за да отидеш и спиш с него, изглежда като пълна симулация на живот. Самата дълбочина е изрязана. Под айсберга няма нищо. Няма корен и няма дълбочина. Заради това и липсата на съдържание е толкова осезаема в днешно време.

От тази гледна точка идентичността е срината. Няма я. Станала е като холограма на идеята за това, което представляваме спрямо снимките, които качваме и начина, по който пишем в социалните мрежи. Това е огромен проблем.

Новетика: Има ли Достоевски герои сходни до днешния човек?

Мартин Петрушев: Изкушавам се да кажа – до персонажи в „Бесове“. Но до голяма степен – при целия техен нихилизъм – може да се каже, че те са значително по-дълбоки от съвременните хора. Защото един Кирилов например – който решава да се самоубие – го прави с един отново метафизичен размах. Въпреки че не вярва в Бог, той има този нуминозен страх през цялото време. И мистерия, която го уплътнява с много повече нюанси, отколкото повечето съвременни хора, които просто са влезли в дигиталното пространство и са напълно разнебитени от кратки видеа – те са им разкъсали невронните връзки, съставящи всички сложни идеи и мисли, които може да има един дори такъв нихилист от 19-и век. От гледна точка на дълбочина сходствата може би са в полза на миналото.

В „Бесове“ се корени този огромен проблем, който след това научният прогресивизъм си присвоява. А именно: отрича всичко извън науката и я превръща в тотална догма. Достоевски нерядко говори за това. Говори за Кристалния палат в „Човекът от подземието“ – палатът се е намирал в Лондон. Достоевски е дошъл тук в Лондон и го видял. И като станал свидетел на смесването на всички култури тук, казал, че това е новият Вавилон и че ще доведе до сриване на човечеството и изпразване на съдържанието.

И ние днес точно това виждаме. Когато излезем на улицата в Лондон, за мен е трудно поносим този мултукултурен бульон, който изглежда сякаш няма никаква обединителна тъкан. Това са едни ходещи идеи – уж за себе си – които изглеждат и много плоски. С това съвсем не искам да кажа, че няма действителни хора и че всички са обезчовечени. Но тенденцията е такава. Защото ако няма нещо, което да съшие социалната тъкан обратно, и да има обединяваща сила и свръзка, то тя ще се разпадне. И тогава излиза, че ние наистина се насочваме към апокалипсис.

Заради това конференции като ARC са толкова важни. Защото те дават надежда, че все още може да се обърне случващото се – пък било то и чрез свръх реакция, ако е необходимо.

Новетика: Какво послание отнасяте със себе си?

Мартин Петрушев: Повечето неща казани тук вече съм чувал и чел. Някои от авторите съм превеждал.

Но най-важното е какво конкретно ние можем да направим в България, защото нашият социум е напълно разсипан. Имаме тежък проблем с политиката, корупцията, управляващите, чалгата и нихилизма. Чалгата според мен трябва да се забрани. Тя, разбира се, е само симптом. Но имаме много дълбоки проблеми, които сътрисат нашето общество.

И ако тук говорим за големи обединителни наративи – по какъв начин България ще се вмести в тях? И ако не се вмести в тях напълно – какъв ще бъде наративът, от който България ще има нужда, за да съшие обратно своя социум – по неизбежност и историческа необходимост разкрачен между консервативния Запад (за мен либералното в България е просто едно маргинално крещящо малцинство), Ориента и Русия? В нашата народопсихология тези елементи са напълно задължителни, интегрални части от българската общественост и психика. Въпросът е как да ги впишем в единен наратив така, че същевременно да демафиотизираме, премахнем високите нива на корупция, изчистим сегашната политическа класа и да се обединим около нови начала.

При всички положения трябва да вземем предвид каква е българската консервативна реакция. Какво означава това за България, по какъв начин ще се дефинира, каква е концепцията, която ще обедини изконно консервативното население – което е влязло в един своеобразен анархо-нихилизъм и битова чалга посредственост, която не е вярна на неговия изконен природен дух – който през цялото време идва от земята.

Как да обвържем тази консервативна реакция със земята, за да може оттук нататък да има надежда в тези бурни времена – които са непредсказуеми и неизчислими – да консолидираме голяма народна маса, която да прояви силата да вкара България в бъдеще, където демографията ще расте, ще се измъкнем от дигиталното робство, децата ще се откъснат от TikTok екраните и ще бъдат вкарани в интензивно, целенасочено образование?

И където отново ще намерим ценностите, които ни обединяват. Това изисква анализ на българското, но и ревизионизъм. Няма да стане просто с връщане на традициите; трябва да оценим и настоящите предизвикателства. Това е най-важната задача, която ни предстои като нация.