ЛГБТИ+: нужда от приемане или помощ?

Решението на българския Висш касационен съд (ВКС) и съвпадението му с решението на ЕП за единно налагане в страните от ЕС на Истанбулската конвенция (ИК) стана повод да изровим отново „трупа“, който масово беше позабравен и внезапно се оказа… жив. Или в духа на новото нормално – надстроен (ъпгрейдван) за нов „живот“.

Отново избухна сблъсък на тема хомофобия. Истерията с утвърждаването като фактор с привилегирован статут, на хората с хомосексуална ориентация, обръща на 180⁰ толерантността към проблемите, които имат такива представители на обществото. Получава се ефектът на пренавитата пружина. Материалът се разрушава, скъсва се пружината и капакът, който се поддържа от нея, пада тежко и с трясък, без шанс да се отвори повече.

Точно така се изтърка прагът на толерантност. Ако имат капацитет представителите на това – чисто математически, съвсем малко общество, даже група в обществото – нека си анализират поведението и вероятно ще разберат как успяха сами да издигнат непреодолими прегради между себе си и повечето българи. Защо се оставиха да бъдат употребени от външни фактори, които експлоатират осъзнатата и от самите тях различна настройка? Не, не е нормално, щом е различно. Аномалия е. Но дали аномалията ще бъде презирана или приета от общото, е въпрос на двустранно поведение. А последната естествена функция на нормалното е да стимулира ненормалното и да се стреми към него умишлено.

Представете си за момент хора с физически недъзи да пожелаят в името на равноправието си да влияят върху подрастващите със специални възпитателни програми в посока на това децата да се подлагат на хирургическа интервенция за отстраняване на здрави крайници или за промяна в посока лицева аномалия чрез козметична процедура. Бих продължила провокацията с това, че обществото възприема хората с физически недъг като част от общото; дори се ангажира за облекчаване на средата и за преодоляване на трудностите им. Защо тази доста по-голяма по численост група няма НПО-та, които непременно желаят да влязат в обществените институции за деца и да ги стимулират към себеосакатяване? Напротив – усилията им са съсредоточени към ограмотяване на обществото и на подрастващите, какво е необходимо, така че тези хора – било незрящи, нечуващи, с отстранени или по рождение липсващи крайници – да могат да допринасят блага пълноценно с уменията си, а не да остават изолирани.

Тогава защо привличането към отказ от биологичния произход – обезателно и с цената на всичко – трябва да присъства в образователния процес от детската градина, през началното и основното училище, та до гимназията? Една интервенция у подрастващите за смяна на рождения пол минава през тежки процедури за вътрешна атака на тялото, за да приключи физически с хирургическа намеса по отстраняване на половите органи, и то не само външните! Чисто психологически, трансформацията може да продължи до края на живота. Докато за отстраняването на крайник примерно, е достатъчна една операция по отделяне и – готово. Скандално е, нали?

Но не е скандално да ръкопляскаме на родители, дáли съгласието си – поради болната си принадлежност към неолибералните идеи – нещастната им дъщеря да се превърне в момче. Само защото през пубертета тя иска да носи момчешки дрехи, да се бие и да играе футбол с момчетата. Ще ѝ дадем бетаблокери, после мъжки хормони, а накрая ще я пратим на две операции, че да се приключи чисто физически принадлежността ѝ към женския пол. Същото е и с момчетата. Само че там май операцията е само една, защото другото го вършат хормоните, внесени в тялото.

Да не говорим за педофилията, която като най-гнусно занятие, е обект на декриминализиране чрез представянето ѝ като романтична особеност на някакъв вид любов. Не, не е вярно, че няма страшно, ‘щото е любов. Страшно е и е престъпление именно защото не е любов, а извратена аномалия с опасни последици. Любов е отношението към децата, на които се радваме; които милваме и целуваме; които възпитаваме с личен пример и съобразяване с морал, етични и естетични норми. Не е любов да им пипаме половите органи, да ги караме да докосват нашите, а изнасилването не само че не е любов поради физическата и психическата травма, а е престъпление за наказание с физическа ликвидация. Не, не смърт, а докарване до състояние на зависим от нечия милост зеленчук. Успех в търсенето на милост, бих добавила!

И докато в България тече упорита съпротива към наглостта на ЛГБТИ+, в Испания вече зоофилията официално е в графата „няма страшно, това е любов“. В Испания, където истерията успя да съсипе старата местна традиция на бикоборството, като нехуманно отношение към животните! Забележете – все същите активисти, културните неомарксисти. Аз за странджанския обичай тричане не бях и чула, но истериците ми разказаха за него, показаха ми го и вече знам какво е. Честно, въртенето с въже на куче ми изглежда в пъти по-нормално от това човек да се съвкуплява с животно. Ако някой не е съгласен, да си потърси помощ, защото явно не е у ред, и то фатално не е у ред!

ЛГБТИ+, -, х, √ и какво ли още не, няма място в училището, няма място сред децата, няма място в медиите за масово осведомяване. Да се взимат в ръце и да си насочват мощния финансов ресурс в посока себепомощ, вместо вменяване на хората чужди за естеството им възприятия.