Крепчанският скален манастир

Пролетта се прокрадва неусетно, събуждайки природата за нов живот, а с нея и желанието ни за пътешествия. България е неизчерпаем източник на красота, история и тайни, които чакат да бъдат открити. Семейството ми обича да обикаля различни места, но колкото и да пътуваме, винаги се намират нови кътчета, които очакват своето посещение. Аз съм тази, която най-често избира дестинацията за следващото ни приключение.

Последният слънчев уикенд ме накара да потърся ново вдъхновение. Синът ми, който с огромен интерес чете книгите на Слави Панайотов, наскоро получи последната му творба – „50 забравени места в България“. Той бе сред първите, които я поръчаха, и като бонус получи карта на обектите, автограф и писмо от автора.

Реших да разгледам тази карта в търсене на ново място за разходка. Най-близките локации вече бяха отбелязани като посетени, затова разширих периметъра си. Тогава вниманието ми бе привлечено от Крепчанския скален манастир. Това, което ме грабна, бе фактът, че именно там е открит най-старият надпис на кирилица – истинско съкровище, което си струва да се види!

Разбира се, първо потърсих информация как можем да стигнем до него. Свързах се с уредника на обекта, който любезно ми обясни, че манастирът в момента е заключен, но можем да вземем ключа от местния хранителен магазин в село Крепча, Търговищко. Каза ми също, че възнамеряват да го реставрират и отворят за посещения.

Още на следващия ден се отправихме натам. Магазинът, разположен в центъра на селото до кметството, работеше всеки ден до късно. Продавачът, дружелюбен и разговорлив, сподели с нас, че в селото живеят около 1000 души. Докато се разхождахме из селцето, срещнахме няколко жени, облечени в шалвари и със забрадки, които сякаш ни пренесоха в друго време и пространство. Усещането за простота и добродушие, което лъхаше от хората там, бе в рязък контраст със забързаното и често студено ежедневие на големия град.

Въоръжени с ключа, потеглихме към манастира. Още на входа ни посрещна указателна табела, която разказваше, че обектът е открит от Карел Шкорпил през 1910 г., а самият манастир датира от преди 1100 години!

Най-впечатляващото откритие тук са двата старинни надписа – единият се намира високо в скалите и е запазен именно заради недостъпността си, а другият е открит от проф. Казимир Попконстантинов и се намира в по-ниските части на манастира. Надписът гласи: „В 6430 година, през месец октомври, в десети ден, почина Божият раб Антон.“ Според византийското летоброене, 6430 г. съответства на 921 г. от нашата ера, което прави този надпис най-старият кирилски надпис, открит до днес!

Тази находка се свързва с времето за създаване на българската азбука. В „Сказание за буквите“ Черноризец Храбър разказва как при управлението на княз Борис – 6363 г. (между 855 и 865 г.) е въведена глаголицата. Великоморавският княз Ростислав, усещайки заплахата от немското духовенство, се обръща към Византия с молба да му изпратят учен, който да разяснява на славянски език принципите на християнската вяра. Византийският император Михаил III, воден както от религиозни, така и от политически амбиции, възложил тази отговорна мисия на Константин-Кирил Философ и брат му.

По-късно, по нареждане на цар Симеон, глаголицата е заменена с кирилицата – система, която черпи основите си от гръцката азбука и която се използва и до днес. Спорен е въпросът кой е създал кирилицата – Климент Охридски или Константин Преславски, но едно е сигурно: тя е българско дело и едно от най-значимите постижения на нашия народ.

За съжаление, когато стигнах до мястото, не успях да различа надписа. Манастирът е силно осквернен от съвременни „писатели“, оставили своите нелепи драсканици върху стените. Освен това трасето се оказа доста предизвикателно – стръмно и не особено подходящо за малки деца. Признавам, че подцених височината, а паническият страх, който ме обзе при вида на тичащия ми син по тесните стълби, бе неописуем. Въпреки това, гледката беше величествена, а мястото носеше особена енергия – древна, тайнствена и изпълнена с история. Там, закодирано в камъка, лежи доказателство за величието на нашата култура, което ни напомня колко древен и значим народ сме.

Но има и нещо тъжно. Дори на място с такава историческа стойност се намираха разхвърляни боклуци. Събрахме ги, но останах с горчивия въпрос: как е възможно хората да не осъзнават ценността на такива места? Имаме велико минало, но дали сме достойни пазители на това наследство? Можем ли да съхраним онова, което са ни завещали предците?

Вярвам, че можем. Нужно е само едно – да поискаме.