Катастрофата. 22 юни 1941 г. (част 2)

Навършват се 81 години от началото на най-голямата катастрофа във военната история, състояла се по време на Втората световна война (ВСВ). Първокласна армия, считаща се за най-силната в света, е разгромена за по-малко от 6 месеца.

Част 1 четете тук.

Съюзната помощ

Смята се, че без помощта на Съюзниците, СССР не би могъл да спечели войната. Западните съюзници не само отклоняват значителна част от германските сухопътни сили (до 40% през последната година на войната), почти целия флот и повече от 2/3 от германската авиация, но и осигуряват способността на Съветския съюз да води война с доставки по ленд-лийз (заем-наем).

Това нееднократно е споменавано и от Сталин. Според Хрушчов: „… неведнъж в разговори лично с мен или в тесен кръг членове на Политбюро той [Сталин] споменаваше, че ако не е била Америка и нейната помощ, не бихме се справили с Хитлер, защото бяхме изгубили много заводи, средства и материали, необходими, за да водим войната…“ [31]

Всички доставени товари по ленд-лийз в СССР са на стойност 13.3 милиарда щатски долара по тогавашния курс. А за мащаба говори фактът, че оценката на всички материални активи на САЩ през 1939 г. е общо 50 милиарда долара (!).

Доставките по лендлиз са не само на оръжие (самолети – 22 195, танкове – 10 000, оръдия – 9600, товарни автомобили – 376 000, джипове – 51 000, влекачи – 8000 и т.н.), но и на храни (най-вече месни консерви – 300% от производството в СССР за военните години, брашно, мляко на прах, варива, сушени плодове, плодови консерви и т.н.), както и облекло – десетки милиони чифтове ботуши, бельо и други дрехи. Именно по последните пера са най-големите доставки, сравнено на база производството в СССР – от 50 до 300%. Тук се включват стратегически продукти и метали: 200 000 тона манган, 42 000 тона хром, 350 000 тона мед, 1 200 000 тона прокат, 30 000 тона суров каучук, 2 000 000 тона нефтопродукти, взривни вещества и т.н.

Така например, през първата половина на 1942 г., по ленд-лийз, СССР получава три пъти повече танкове, отколкото са загубите им тогава. Добивът на нефт в СССР през 1941-1943 г. се свива драстично. През 1943 г. е 23 милиона тона, а през 1943 г. се свива още повече – 12 милиона тона.

Затова първите американски доставки са нефтопродукти, включително високооктанови авиационни бензини, от които СССР има дефицит до края на войната.

Настъпателните операции на РККА през 1943-1945 г. са били невъзможни без доставката на стотици хиляди товарни и други автомобили от САЩ – около 400 000 камиона и 50 000 леки автомобила Jeep (например известните „Катюши“ са монтирани на камиони Студебейкър). За сравнение – през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилния си парк.

Само 98 локомотива са произведени в СССР през войната, а по линията на ленд-лийз са внесени 1860, както и 11 600 вагона, включително огромно количество ж.п. релси.

Освен това са доставени 128 товарни и 281 бойни кораба и 3 ледоразбивача.

Повече от половината самолети на СССР са изработени от алуминий, доставен по ленд-лийз.

25% от свинското месо на САЩ отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставят огромно количество краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар.

Американските доставки на храни са общо 4 915 000 тона. САЩ доставят дори повече храни от заявеното и така се стига до дефицити на техния пазар. Изчислено е, че само доставките на храни от САЩ и Канада са могли да изхранват 10-милионна армия ПРЕЗ ЦЯЛАТА ВОЙНА!

Въпросите

Най-често се задава въпросът, защо победоносната германска офанзива през зимата на 1941 г. не успява и се задъхва пред Москва.

Един от отговорите може да бъде, че германското главно командване нееднократно отстъпва от принципите на бързата маневрена война, т. нар. „блицкриг“.

Може да се срещне твърдението, че увлечението по превземането на Москва е било политически обусловено, като бил нарушен един от основните принципи на военната стратегия – цел на войната е преди всичко унищожението на противниковите въоръжени сили, а не завземането на конкретни географски позиции.

Защо обаче немската армия не успява? Един конкретен отговор би бил следният:

Защото това е бил преди всичко логистичен проблем: подвозът на нова техника, гориво-смазочни материали, боеприпаси, зимно облекло и продоволствие (което е кръвоносната система на войната) са били прекъснати през декември 1941 г. на 60-70%. Зад едномилионната германска армия се била разтегнала рехавата съветска ж.п. мрежа и лошите шосейни пътища. Не достигали локомотиви – те били съветски, защото ширината на колеята не позволява използването на по-добрите германски. Локомотивите често излизат от строя, поради замръзване на водата в котлите и по други, свързани с големия студ причини. На фронта, автомобилите и танковете често спирали, поради замръзване и/или сгъстяване на маслата. Оръжията, за да стрелят, трябвало да бъдат загрявани с топлината на тялото или на огън. Преобладаващата част от армията била с летни униформи, допълнени от войниците с каквото намерят, а доставката на зимни се бавела поради транспорта, а пък и изобщо поради некомплект в армейски мащаби. Влошено било извозването на ранените и изобщо работата на медицинските служби.

С други думи, германската армия през декември става на 50-60% небоеспособна. От другата страна, съветската армия няма значителни логистични проблеми, снабдителните линии са съвсем къси, обслужващият персонал е налице, нормално вървят доставките на гориво-смазочни материали, боеприпаси и храни (доставките по ленд-лийз вече са устойчиви), да не говорим за зимната екипировка на войниците…

Всъщност кампанията се решава в полза на Червената армия, не поради митичните „сибирски дивизии“ и измислените „панфиловци“, а ЕДИНСТВЕНО поради небоеспособността на Вермахта. Тук не става въпрос за някакво „стратегическо майсторство“ на съветското командване; то си остава под нивото на германското (общо взето – до края на войната); става въпрос за ефективно числено превъзходство.

Ако разгледаме количествено германския неуспех под Москва, ще видим парадоксални числа. РККА осъществява настъпление с 20% по-малко жива сила, танкове и артилерия и малко повече самолети!

Числата обаче заблуждават – боеспособната част от германската армия: жива сила и техника – е била средно два пъти по-малобройна от съветската. И въпреки това, точно „майсторството на полевото германско командване“ спасява фронта (въпреки често неадекватните действия на главното командване), както и въпреки грешките на Гудериан. Оттук веднага възниква въпросът: Защо германската армия няма зимна екипировка и снабдяване? Отговорите са прости и са два.

Първо – решението за нападение се взема в извънредно екстрен порядък (дори планът „Барбароса“ е изготвен няколко месеца преди това, но не е бил привеждан в оперативен порядък), защото едва в края на април 1941 г. Хитлер се уверил напълно, че Сталин се готви да го нападне и това е една от причините да не се бърза със зимното обмундироване (ако войната със СССР е била отдавна планирана, не е имало начин да не се предвиди и зимна екипировка).

Второ – германската индустрия не е имала възможност да осигури, освен другото и зимно оборудване в кратки срокове, защото не е била преминала напълно на ВОЕННИ РЕЛСИ (както беше отбелязано по-горе). Например на фронта не достигали камиони, но никой не посягал на гражданските. Така, през 1941 г. в Германия, в окупираните страни и съюзниците, са произведени общо 680 000 автомобила, но повечето отиват в гражданския сектор, а същевременно в армията има дефицит. За сведение, към 22 юни 1941 г. във Вермахта има 500 000 автомобила и полугъсенични влекачи. Положението се променя едва когато се обявява декретът за „тотална война“, но вече е късно…

Истината е обаче, че Сталин побеждава с едно главно оръжие – „перманентната мобилизация“. Мобилизират се набор след набор и незабавно се хвърлят в месомелачката на войната. Вермахтът не смогва да унищожава новите попълнения, задавя се в кръвта руските войници, хвърляни на бойното поле, като пушечно месо.

Колаборацията

Войната през лятото на 1941 г. започва да се превръща в гражданска: цели съветски формирования се предават, заедно със знамената и военната музика (възрастните софиянци помнят такива кадри от немските пропагандни кинопрегледи). Хиляди войници и офицери искат да се запишат в новата Руска освободителна армия, за което се носят слухове. Но Хитлер, въпреки ходатайствата на голяма част от генералитета, е категоричен – германската армия идва като завоевател, а не като освободител. Руски армейски части се създават чак 1944 г. (РННА, РНА, РОНА, РОА, Казашки дивизии и полкове – общо около 250 000 души, също съединения от т. нар. Ostgruppen – около 20 000 души). Въпреки това много германски командири на Източния фронт намират начин да назначат руски граждани, като „спомагателни части“, т. нар хиви – „Hilsfwillige“. В края на 1942 г. те представляват почти една четвърт от състава на Вермахта на Източния фронт.

Историята

Както е известно, историята се пише от победителите. В това отношение съветската историография бие всички рекорди. Преобладаващата част от западните историци пък безкритично ползват всички съветски източници за войната. Те просто не могат да си представят, че е възможна такава манипулация на фактите, каквато се извършва от съветските казионни историци. В началото на века обаче се появи едно ново поколение от руски историци, които извършиха огромна работа по разрушаване на държавната историческа митология за войната, насаждана в СССР и Русия повече от 70 години.

Типичен представител на съветските и руски военни историци и така да се каже Главен военен историк е армейски генерал академик М. Гареев (1923-2019 г.). Името му стана широко известно по света благодарение на В. Суворов, който в книгата си „Последната република“ даде няколко примера за удивителното невежество на Главния военен историк на СССР. Оттогава такъв интелектуален бисер като „38-тонният танк“ се превърна в анекдот сред тесните кръгове на военните историци (така академик Гареев дешифрира германското обозначение на чешкия лек танк Pz-38 (t), иначе тежащ 9.8 тона, а (t) означава tschechisch/чешки). Факт е, че въпреки почтената си възраст (почива на 96 години), генерал академик Гареев не е бившият, не е „почетен“, а до смъртта си през 2019 г. е актуалният президент на Академията на военните науки. Официалната биография на изключителния учен съдържа споменаване на 250 (!) публикувани научни статии…

Когато през февруари 1995 г. е създадена Академията на военните науки, неправителствена изследователска организация, той е избран за неин президент и остава такъв до края на живота си. Академията обединява водещи учени от въоръжените сили, Руската федерална служба за сигурност, руската отбранителна индустрия, както и цивилни учени.

Към края на 2005 г. Академията има 584 редовни членове, 270 членове-кореспонденти, 38 почетни членове и 1254 професори (!). Около 30% от членовете на Академията продължават да служат в руските въоръжени сили и други правоприлагащи органи, до 70% са в резерва и пенсионирани.

А иначе в трудовете на Главния военен историк на РФ, генерал академик Гареев могат да се срещнат и други блестящи примери на елементарното научно невежество, например: „507 фашистки германски дивизии и 100 дивизии на Германия и нейните съюзници бяха разбити от съветските въоръжени сили… На съветско-германския фронт е унищожена основната част от военното оборудване на Вермахта: над 70 000 самолета, около 50 000 танка и щурмови оръдия, повече от 2500 военни кораби, транспортни и спомагателни съдове“.

507 дивизии! Забележително. Кога Германия е имала армия от такъв размер? През пролетта на 1940 г. в цялата ѝ сухопътна армия има 156 дивизии. На 22 юни 1941 г. 115 дивизии на Вермахта и бойни части на SS са съсредоточени на западната граница на Съветския съюз като част от групите армии Север, Център и Юг. В бъдеще групировката на германските войски на Източния фронт се увеличава с десетки дивизии, но в никакъв случай в пъти. Та 507 пехотни дивизии на Вермахта, това са 8 милиона души, а всички невъзстановими загуби на бойните части на Вермахта и SS за 6 години от войната на всички фронтове (!) се оценяват на около 4.6 милиона души. 70 000 самолета няма дори във всички въздушни армии на воюващите сили през ВСВ, а Германия държи на Източния фронт в началото около 5000 самолета, а след 1942 г. и по-малко. Същото важи и за 50 000 танка. Германия никога не е разполагала с повече от 4-5000 танка на Източния фронт. Да не говорим за фамозните 2.5 хиляди военни кораба, транспортни и спомагателни съдове. Толкова едва ли е имало и в американския флот…

Уви, това е нивото на Главния военен историк на РФ, президентът на Академията на военните науки, армейски генерал академик, доктор на историческите науки и т.н. М. А. Гареев. Представяме си какво е нивото на по-нисшите чинове в Академията, например обикновените професори…

Като виден съветски военен историк се изживява и маршалът на победата Г. Жуков. Приживе издава книгата „Спомени и размисли“, изпълнена с бели петна, неверни факти и недомислици, чиято главна задача, изглежда е, да снеме от автора всякаквава персонална вина за огромните грешки във войната, струващи милиони животи и да я прехвърли на своите колеги и най-вече на Сталин. Забележителното е, че „Спомените“ продължават да излизат и след неговата смърт, под редакцията на дъщеря му и цял отряд военни историци от споменатата Академия на военните науки. Засега са излезли повече от 10 издания, съдържащи все нови и нови, често взаимно противоречащи си данни. Работата продължава. Жуков изглежда, като че ли говори от гроба (официалната версия е, че се откриват все по-нови бележки на автора) (Виж подробните изследвания на В. Суворов по въпроса за поредицата „Спомени иразмисли“).

Не особено по-добре стоят нещата с голяма част от западните историци, изследващи военните действия на германо-съветския фронт на ВСВ. До частичното и временно отваряне на архивите на СССР през 1991-1992 г. голямата част от тези военни историци предпочитаха напълно да се доверяват на съветската военна историография и нейната митология. Повечето от тях не можеха да допуснат, че историята на войната може така да се изкривява. Една малка част обаче, които имаха добри отношения със съветското ръководство и бяха избирателно допускани до някои архивни отдели, подозираха как стоят нещата, но си затваряха очите и насилваха научната си съвест. Защото ако интерпретираха фактите в ущърб на официалната съветска историография, изковавана от официалните съветски военни историци, рискуваха повече да не бъдат допускани да работят в съветските архиви.

Нещата съществено не се промениха и след 1992-1995 г., когато започна нова тенденция на засекретяване и създаване на нова митология на войната, под ръководството на Академията на военните науки. Повечето западни военни историци си останаха на старите позиции, с някои неголеми изключения.

Характерен случай е маститият британски историк Джон Ериксон (вече покойник), който до самата си смърт през 2002 г. се придържаше към официалната версия на съветската военна историография за войната. Когато през 1992 г. относително мирното обсъждане на историята на ВСВ на съветско-германския фронт е грубо нарушено в 1992 г. с излизането в Русия на литературната бомба на В. Суворов „Ледоразбивача“ (според цитати от Дж. Ериксон), самият Ериксон категорично отказва да напише рецензия за „Ледоразбивача“, нито положителна, нито отрицателна. През 2001 г. в Кремъл обаче всичко си отива на мястото и Сталин е обявен за ефективен ръководител, а Жуков – за спасител на Родината. И успокоеният вече Ериксон може, след дългогодишно мълчание по въпроса, най-накрая да напише в своя статия, че работите на „Суворов са фантазии, фикции и измислици“.

Подобно е отношението и на големите западни медии, вече овладени от неомарксизма. Всячески се оправдава режимът на Сталин, премълчава се за репресиите, а версията за войната на руската Академията на военните науки става официалната и за тях. Типичен пример са големите медийни канали Viasаt History и National Geografic.

За щастие, в последните две десетилетия след В. Суворов се появиха редица нови руски и чужди историци, които извършиха огромна работа за възстановяване истината за войната на Източния фронт:

А. Лобанов, М. Барятинский, Е. Горбачева, Л. Смирнова, А.Гогун, И. Дерейко, А. Исаев, М. Мелтюхов, В. Бешанов, А. Буровский, В. Савин, В Рунов, Д. Хмельницкий, Дж. Наджафов, М. Солонин, Р. Раак, Дж. МакДауел, М. Ловентал, К. Закорецкий, М. Шаули, Д. Хвостенко, Борис Соколов и други. Тук трябва да се споменат и десетките германски изследователи на ВСВ, чиито работи са на много високо ниво.

А иначе съветската победа, погледната от дистанцията на времето, се оказва типична „пирова“ победа. Победа, от която народите на бившия СССР и най-вече руският, едва ли ще могат да се възстановят. Това показват и обобщените данни за загубите: СССР – около 28 700 000 невъзстановими загуби на военни лица и около 3 000 000 убити граждански лица в зоната на военните действия и окупираните територии. Германия – около 4 600 000 невъзстановими загуби на военни лица (на всички фронтове, не само Източния) и около 2 500 000 убити граждански лица в зоната на военните действия и окупираните територии. [26]

Епилог

По една ирония на съдбата понастоящем, 77 години след края на ВСВ, армията на Руската федерация, явяваща се физически и идеен наследник на РККА от 1918 г., започна агресивно и непредизвикано нападение над Украйна. Започна най-голямата война в Европа след ВСВ.

Шокиращ е преди всичко един факт. Руската армия, въоръжена предимно със съвременно оръжие, страда в общи линии от същите недостътъци в стратегията и тактиката, характерни за РККА през 1941 г.:

– безцелно блуждаещи из бойното поле бронетанкови колони; – артилерийски и ракетен залпов огън по площи; – необучен редови и младши командирски състав, които дават огромни загуби; – нулева инициативност надолу по командната верига; – големи недостатъци в системата за управление на войските, които се коригират обикновено с личната намеса на старшия или висш командев състав, което пък води до невероятни загуби на старши офицери и генерали.

Ново явление в съвременната руска армия е всеобщата и масова корупция (в комплект с прословутото руско „разгилдяйство“) във всички звена на армията и военната индустрия, което още повече задълбочава проблемите.

В резултат на всичко това руската армия, която провежда предимно настъпателни операции срещу относително по-слаб противник, в пъти по-слабо въоръжен, търпи огромни загуби в жива сила и техника…

За наблюдателите обаче, които са се интересували от подробностите, свързани с развитието на руската армия от 1992 г. досега, това не е голяма изненада.

Работата е там, че системата за управление на армията и военната индустрия, стратегията и тактиката, обучението и военното образование останаха общо взето същите като в РККА, докато сталинската система за контрол и жестоки наказания изчезна.

Установената полукапиталистическа-полудържавна система на военно производство, в комлект с капиталистическо-феодалната система на огромните военно-конструкторски и производствени бюра (наследство от СССР), заедно с липсата на държавно-партийния контрол, създадоха обширна корупционна среда, откъдето се корумпира и армията. Тонът се зададе от посочените феодални корпорации във военната индустрия, които се надпреварват в дисциплината „заблуди началството“, за да си осигурят тлъсти държавни поръчки, често пъти за фантастични проекти със съмнителен реален ефект.

От друга страна, в модерните оръжия масово се влагаха западни високотехнологични елементи и блокове, непостижими за възможностите на руската индустрия. Нещо, което изигра лоша шега на Русия, във връзка със западните санкции през 2022 г.

Лошата новина в случая е, че всички изброени проблеми са нерешими, поради простия факт, че самата държава е построена върху клептократична йерархична система.

Настоящата ситуация, в която изпадна руската армия в Украйна, е обяснима и от военно-стратегически и психологически съображения.

Тази армия е идеен наследник не само на РККА (и на нейния приемник, Съветската армия), но и чрез нея на Руската императорска армия от 18-и и края на 19-и в. Това е същата армия от крепостни роби на знаменитите пълководци Суворов и Кутузов (самите те едри помешчици-робовладелци), където ужасът от наказанията е бил по-страшен и от смъртта.

Помешчикът – отдавайки своя крепостен селянин като новобранец – получавал значителни суми от хазната като компенсация за загубата, така че предаването на новобранци на държавата е един от важните източници за доходи в икономиката на земевладелците. Често цели села са били купувани изключително с цел да се продаде цялото мъжко население от тях за новобранци. Руската армия до 1861 г. набира насила селяни-роби измежду крепостните. Военната служба е продължавала цели 25 години. Мнозина помешчици по този начин направили цели състояния. Това е била робска армия.

В нея дисциплината се крепяла изключително върху жестоки телесни наказания за редовите войници-роби, дори за най-малки провинения. Нещо обикновено било наказание от 500, 1000, дори до 15 000 удара с тояги и/или бичове. Провиненият минавал между два реда войници, който немилостиво го налагали, под надзора на офицери, докато жертвата падне в безпомощност. След това нещастникът се лекувал, за да получи следващата порция и т.н., което само удължавало агонията. Наказание с повече от 500-1000 удара обикновено завършвало със смърт. Резултатът бил, че войниците повече се страхували от наказанията, отколкото от врага и смъртта. Затова и крепостните роби се страхували от военната служба повече и от най-жестоката каторга в Сибир. Стараели се всякак да се отклонят, бягали и се бунтували, или се самоосакатявали (което можело да се накаже с доживотна каторга в Сибир). Затова мобилизацията на набелязаните селяни се извършвала внезапно и тайно, като бъдещите новобранци се оковавали във вериги и се охранявали от въоръжена стража до изпращането им в съответните гарнизони.

Тези порядки дават неизгладим отпечатък върху устройството и командната система на руската армия и след отмяната на робството през 1861 г., та чак до началото на 20-и век (ПСВ).

Нов етап в армейското строителство в бившата руска империя е създаването на РККА от Л. Троцки през 1918 г., а окончателно военното строителство на РККА е завършено при Сталин.

Старите телесни наказания от царската армия са заменени с нещо по-просто и рационално: дългогодишен затвор (а във военно време наказателен батальон, където смъртта е много сигурна) или разстрел. Така в много отношения страхът от наказание остава по-силен от инстинкта за самосъхранение и често подтиква червеноармейците да се хвърлят срещу картечниците и да издигат валове от трупове.

От само себе си се разбира, че когато този страх силно намалее, такава една армия започва да жъне неуспехи, както се случва сега с руската армия в Украйна.

Тук е и ключът към разгадаване на причините за необикновените зверства, извършени от армията на РФ в окупираните области на Украйна (да не забравяме, че подобни зверства извършваше и РККА през 1945 г. в „освободените“ райони на Европа и особено в Германия).

Остана обаче като наследсто от РККА и старата императорска армия, безмозъчното единоначалие, което не дава никакъв шанс за свобода на действие надолу по командната верига, явяващо се понастоящем фатален и непоправим дефект на съвременната руска армия.

Системата на военното образование е също една от основните причини за неуспехите на Русия в Украйна. Разбира се, и това е наследство от РККА, а оттам и от старата императорска армия.

По исторически причини, още по времето на Троцки в РККА се внасят порядките и духът на руската императорска армия, чрез старшия и висш команден състав, идващи от царската армия.

Иначе не е могло и да бъде, защото „революционните пролетариат и селячество“ не са разполагали с подготвен команден състав. През 1919 г. в РККА били на служба 48 500 императорски офицери и генерали, които представлявали 53% от командния състав, 100% от всички началник щабове на фронтовете и 82% от командващите армии. Неминуемо в съветските военни академии се вселява схоластичният дух на императорските военни академии (почти всички преподаватели били царски офицери по понятни причини), който успешно затъмнявал здравия смисъл във военното изкуство, в най-добрите традиции на царската армия. Вместо кратко и ясно излагане основите на военната наука и нейните практически приложения, съветските военни професори витаели в облаците на метафизиката. Простите практически въпроси най-често се решавали чрез дълги, сложни и витиевати умозаключения, които трябвало да бъдат наизустявани от курсантите и слушателите.

За разлика от СССР, след ПСВ победена Германия била лишена от военни училища и академии. Затова офицерите се подготвяли чрез система от десетки и дори стотици специализирани курсове с практическа насоченост, водени не от специални преподаватели, а от най-изтъкнати специалисти в дадена военна област, независимо от чиновете и длъжностите. Фактически всеки военнослужещ, който започвал от най-ниския чин – „стрелец“ (а не безличното „редник“, както в руската/съветска армия) можел да стане офицер. Разликата била, че за този, който имал завършено средно образование, пътят бил по-къс. Ако нямаш завършено средно образование, понякога се налагало да се обучаваш 8-10 години. Трябва да се отбележи, че подофицерските длъжности са били много уважавани в германската армия, а подофицерите били считани за гръбнака на армията (както например центурионите в римската армия и за разлика от руската/съветска армия). И накрая, в германската армия основен принцип бил: „Старшият началник е длъжен да предоставя на подчинения му началник свобода на действия, стига последната да не застрашава неговите (на старшия) намерения“. Което е пълна противоположност на абсолютното единоначалие в руската/съветската армия.

Всичко изброено до голяма степен обяснява относително скромните успехи на руската армия в Украйна, както и загубите ѝ в техника и жива сила, особено след висшия команден състав. Твърди се за 14 загинали руски генерали за 3 месеца бойни действия, което е рекорд не само в световната военна история (във Виетнам за 10 години загиват 10 американски генерали), но и в съветската (виж по-горе, в изложението).

Библиография

1. Б. Мюллер-Гиллдебрандт. Сухопутная армия Германии 1933 – 1945 г.. Москва:“Изошрафус“, „ЭКСМО“, 2002.
2. История Второй мировой войны 1939 – 1945. Том третий. Начало войны. Подготовка агрессии против СССР. Москва. Военное изд. Мин. Обороны СССР. 1974.
3. История Второй мировой войны 1939 – 1945. Том четвертый. Фашистская агрессия против СССР. Крах стратегии „ молниеносной войны“. Москва. Военное изд. Мин. Обороны СССР. 1975.
4. Андрей Лобанов. Танковые войска Гитлера. Первая энциклопедия Панцерваффе. Москва. „Яуза“, „Ексмо“ 2010.
5. Михаил Барятинский. Танковый блицкриг „Победа идет по следам танков“. Москва. „Яуза“, „Ексмо“ 2012.
6. Е.Г. Горбачева, Л.Н. Смирнова. Всемирная история бронетехники. Москва. „Вече“. 2002.
7. Энтони Такер-Джонс. Великий танковый грабеж. Трофейная броня Гитлера. Москва. „Яуза“, „Ексмо“ 2008.
8. Хайнц Гудериан. Внимание танкове. Спомени на войника. Книга първа. София. Прозорец 2016.
9. Ерих фон Манщайн. Проиграни победи. Книга първа. София. Атика. 2008.
10. Карл Дьониц. 10 години и двадесет дни. Книга първа. София. Атика. 2010.
11. Владислав Савин. Разгадка 1941. Причины катастрофы. Москва. „Яуза“, „Ексмо“ 2010.
12. А.Гогун, И. Дерейко. Пещерный сталинизм. Запретная правда В. Суворова (сборник). Москва. „Яуза – Пресс“ 2011.
13. В. Суворов, А. Исаев, М. Барятинский, М. Мелтюхов, С. Кремлев, В. Бешанов, А. Буровский, В. Савин, В Рунов, Д. Хмельницкий. 1941 Совсем другая война (сборник). Москва. „Яуза“, „Ексмо“ 2011.
14. В. Суворов, Д. Хмельницкий, Дж. Наджафов, М. Солонин, Р. Ч. Раак, Дж. МакДауэлл и М. Ловенталь, К. Закорецкий, А. Гогун, М. Шаули, Д. Хвостенко. Правда В. Суворова. Новые доказательства (сборник). Москва. „Яуза – Пресс“. 2008.
15.Виктор Суворов. Последната република. Част първа и втора. София. Факел експрес. 1996.
16. Василий Новобранец. Я предупреждал о войне Сталина. Записки военного разведчика. Москва. „Яуза“, „Ексмо“ 2009
17. Игор Бунич. Операция „Буря“. София. Прозорец. 2004.
18. С. Веревкин. Самая запретная книга о второй мировой. Была ли альтернатива Сталину? Москва. „Яуза – Пресс“ 2011.
19. Карел Паул. Непознатата операция „Барбароса“. Руската кампания през погледа на немските войници. Книга първа. София. Прозорец 2014.
20. Ганс Шойфлер. Танковые асы Вермахта. Воспоминания офицеров 35-ого танкового полка 1939 – 1945. Москва. Центрполиграф. 2015.
21. Асовете на Луфтвафе (превод от: Асы люфтваффе на восточном фронте ©Война в воздухе, 2001). София. Атика. 2010.
22. Хелмут Липферт. Хоридо. Бойният дневник на капитана от Луфтваффе Хелмут Липферт. София. Атика. 2010.
23. Юрий Мухин. Жертвы блицкрига. Как избежать трагедии 1941 года. Яуза-каталог. Москва. 2014.
24. Юрий Мухин. Блицкриг. Как это делается? Разгадка молниеносной войны. Москва. Яуза-пресс.2014.
25. В. Бешанов. Великая Отечественная: Неизвестная война. Ленинградская бойня. Страшная правда о Блокаде. Москва. Яуза. 2010.
26. Иоахим Гофман. Сталинская истребительная война (1941 – 1945 годы). Планирование, осуществление, документы. royallib.ru Превод от: Превод от: Joachim Hoffmann. Stalin’s war of extermination 1941-1945. Planning, Realization and Documentation. Theses & Dissertations Press Capshaw 2001.
27. Борис Соколов. Кто воевал числом, а кто – умением. Чудовищная правда о потерях СССР во Второй Мировой. Москва. Яуза. 2013.
28. Марк Солонин. 22 июня, или Когда началась Великая Отечественная война. Москва. Яуза.
29. Марк Солонин. 23 июня – «день М» (Великая Отечественная война. Особое мнение) Москва.Яуза. 2009.
30. Марк Солонин. На мирно спящих аэродромах…Разгром 1941 года. Москва. Яуза. 2019.
31. Марк Солонин. Как Советский Союз победил в войне. Москва. Яуза. 2019.
32. Никита Хрушчов. Хора. Години. Власт. Мемоари. том 3. София. ИК Прозорец. 2011.
33. Б. Ю. Тарасов. Россия крепостная. История народного рабства. Москва. Вече. 2011.
34. Ukraine Interactive map https://liveuamap.com/
35. DeepStateMAP https://deepstatemap.live/#6/49.438/32.053
36. Institute for study of War https://www.understandingwar.org/
37. The Moskow Times https://www.moscowtimes.ru/news
38. Defense News https://www.defensenews.com/