Летящите самураи камикадзе

Виждайки какви безкрайни територии с надземни и подземни богатства се намират в цяла Азия, в началото на 20-и век в императорския двор на страната на изгряващото слънце се появява апетит за заграбване на целия континент.

За целта на японците е необходима модерна армия и флот, а също и авиация. Те подхождат практично и разностранно: изпращат своите талантливи специалисти в различни държави, за да получават знания за новите технологии, т.е. да се учат от бъдещите си врагове. Така японските пилоти се обучават в летателни училища на различни страни.

За да разчистят пътя си при заграбването на териториите, в ранната есен на 1941 г., японските стратези избират САЩ като обект на нападение. Това е така, тъй като САЩ са основна пречка за Япония да постигне своите цели. САЩ „държат“ контрола върху богатствата на островите в Тихия океан.

На 10 ноември същата година, по указание на главнокомандващия на обединения флот на империята, адмирал Исороко Ямамото, започва придвижване в строга секретност на ударното авионосно съединение на адмирал Тюити Нагумо (6 самолетоносача с 353 самолета и кораби за съпровождане) към главната база на американския тихоокеански флот на Хавайските острови. Войната на милитаристическа Япония против САЩ започва с внезапен и мощен удар по американската военноморска база Пърл Харбър, на 7 декември 1941 г.

Към 1942 г. Япония контролира огромна територия: почти две трети от азиатския континент. Броят на населението в окупираните от японските войски територии е приблизително 400 милиона души. Японците са убедени, че да жертват живота си за императора е висока чест.

Изходът от войната в Тихия океан обаче ясно се вижда вече към лятото на 1944 г. Огромните възможности на промишлеността на САЩ позволяват голямо превъзходство над японците. Всеки японски самолет, опитващ се да се промъкне към американските авионосни съединения, е посрещан средно от около 7-10 Мустанги и Аерокобри. Търпейки почти постоянни поражения във въздуха, японските фанатично настроени летци неведнъж насочват своите повредени самолети във вражеските кораби. По американски данни, към началото на 1944 г. са извършени около 100 такива тарани.

Невероятно силният американски флот напредва към Японските острови. Става ясно, че неутрализирането на противника чрез обикновени сили и средства е невъзможно, а съгласно вековните обичаи и чувства на японците поражението е по-страшно от смъртта. Затова не им остава нищо друго освен самоубийствените атаки. Тази тактика е предложена от адмирал Ониши Такидзиро. Така решението да се използва корпус за самоубийствени атаки е продиктувано от военната ситуация и от необходимостта за отбрана на държавата.

Раждането на камикадзе

Отбранявайки окупираните територии и метрополията, японското командване се основава на широкото използване на камикадзе. Това е целенасочена, координирана, поддържана на държавно ниво и интензивна тактика на многобройни специални самоубийствени подразделения от всички родове войски и от гражданското население. Японските милитаристи превръщат смъртта и страданието в патриотичен дълг. Самурайският дух е противопоставен на американската техника.

Кодексът „Бусидо“ (идейната основа на японската армия) възпитава войниците и офицерите в дух на съзнателно и безпрекословно принасяне себе си в жертва заради интересите на старшия военен началник. Младите патриоти искрено вярват, че с цената на своя живот могат да променят хода на войната в полза на Япония.

Идеолог на камикадзе се счита адмирал Ониши Такидзиро. Именно той, заедно с адмирал Ямамото, създава японската морска авиация. С помощта на капитан втори ранг, Генда Миноро, участва в създаването на плана за атака на Пърл Харбър.

Адмирал Ониши Такидзиро стига до извода, че 3 самолета-камикадзе и 2 изтребителя за съпровождане представляват оптимална по състав и мобилна по тактически съображение група. Такава група леко ще избягва срещите с вражеските изтребители и леко ще се държи заедно в полет в сложни метеорологични условия. Освен това, такава група може да нанесе съществени повреди на самолетоносач, включително неговото потапяне.

На 20 октомври 1944 г. в армията на Япония са сформирани първите подразделения за самоубийствени атаки. Във военноморския флот такова подразделение се състои от четири отряда по 6 самолета във всеки. Половината самолети са предназначени за таранни удари по самолетоносачите, а другата половина за прикриване на летците-смъртници.

Първият удар на камикадзе е регистриран на 21 октомври 1944 г. и е осъществен срещу тежкия крайцер „Австралия“, флагман на австралийския кралски флот. Пет самолета, водени от лейтенант Секи, нападат ескортния самолетоносач „Сент Ло“, но само един от тях успява да удари кораба. В резултат на този удар се запалва хранилището за боеприпаси. Самолетоносачът експлодира и потъва. От 889 души на борда, 113 загиват или изчезват безследно, а около 30 умират от получените рани. Останалите живи са спасени от водата.

Първата голяма атака е нанесена на 25 октомври 1944 г.: 55 пилоти-смъртници със своите самолети нанасят удар върху съединение от самолетоносачи „Сангамон“, „Суони“, „Санти“, „Уайт Плейнс“, „Калинин Бей“, „Киткън Бей“ и още 40 ескадрени миноносци, фрегати и други. Общо потъват 5 кораба, 23 са тежко повредени, а на 12 са нанесени средни повреди.

На 30 октомври 1944 г. групата за специални атаки „Хацуо“ прилага по-ефективна тактика. Камикадзе се разделят на две групи по три самолета и атакуват американските самолетоносачи от различни посоки и от различна височина. Така камикадзетата се промъкват един по един към американските самолетоносачи „Франклин“ и „Бели Вуд“. На „Франклин“ са унищожени 33 самолета, загиват 56 и са ранени 14 души. На „Бели Вуд“ от взрива умират 92 и са ранени 44 моряци. Японското командване признава ударите на „хората-бомби“ за успешни, тъй като с цената на загубите на 8 самолета и 8 пилоти са изведени от бойния състав за определено време 2 самолетоносача.

И до днес продължават споровете за смисъла на тези самопожертвователни атаки. Създателят на специалните атакуващи отряди, адмирал Ониши, твърди: „В условията на недостатъчна подготовка, остаряла техника и превъзходство на противника, тези млади хора са обречени на гибел дори в обикновена война. Все пак твърдо изпълняват решенията на императора. Не забравят за своята справедлива гордост, че са японци. За командира е важно гибелта на неговите подчинени да не бъде напразна. Затова смятам, че тактиката на смъртниците си струва.“

В самия край на войната, адмирал Ониши си прави харакири, предпочитайки смъртта пред капитулацията. Оставя послание: „Изразявам дълбоко възхищение пред храбрите летци-герои. Те се сражаваха и умираха доблестно, с вяра в нашата крайна победа. Със смъртта си искам да изкупя своята част от вината за провала по достигането на тази победа и да се извиня пред душите на загиналите пилоти и техните осиротели семейства.“

Философия на самоунищожението

Никой още не е могъл по разумен начин да обясни на човека от Запада стремежа на японците към самоунищожение. Възможно е разбирането на това и въобще да е недостъпно за западния интелект, а за американците и техните съюзници е било трудно да разберат хората, сражаващи се, за да умрат. Мисълта за това, че японските летци умишлено насочват своите самолети в корабите, ги плашела и вцепенявала.

И все пак феноменът за стремежа на японците към масови самоубийствени атаки (във въздуха „камикадзе“, в океана „човек-торпедо“, наричани „кайтен“) се корени дълбоко във вековната кастова организация на Япония, кодекса „Бусидо“, жестоките наказания при неизпълнение на заповедите и възпитанието в семейството. Резултатът е безпрекословно подчинение и жертвоготовност в името на императора и държавата.

В армията на СССР по време на Втората световна война, за целите на дисциплината и решаване на задачите по настъплението, отбраната и други – освен методите на убеждението са прилагани и т.нар. „заградителни“ отряди, а вътре в подразделенията са били ползвани офицери от т.нар. „особен отдел“. Отделно са сформирани и наказателни батальони. В немската армия също е имало подобни мерки за поддържане на дисциплината.

Но масовите самоубийствени атаки на японските камикадзе нямат аналог в световната история. Духът и подвига на тези момчета (основно юноши на 17–24 години) безусловно заслужава уважение и възхищение.

Все пак от гледна точка на военното изкуство подобна тактика е нецелесъобразна: защото в самоубийствените атаки загиват най-опитните, след това по-малко опитните и в края на краищата жертва на зенитните и авиационните заслони на съюзниците са ставали тези, които не са имали дори шанса да осъществят таранен удар по целта.

Тактиката на камикадзе – това е отказ от формите и способите за на класическата въздушна война и води до безсмислени и невъзвратими загуби.

Докато младите и набързо подготвени пилоти-камикадзе се хвърлят в боя и с цената на живота си се опитват да спрат врага, старшите военни началници гледат на изтичащата кръв на Япония трезво и пресметливо. Императорското командване с приближаването на съюзниците към бреговете на Япония започва да счита атаките на камикадзе като най-ефективно средство за водене на война, имащо стратегическа важност. Военнополитическите ръководители на Япония разбират, че войната е загубена. Създавайки корпуса на камикадзе, те се надяват, че загубите, нанесени от смъртниците на американския флот, ще заставят САЩ да поиска мир на относително приемливи за Япония условия.

По време на войната, японските летци-смъртници не се наричат „камикадзе“. Официално се ползва думата „симпу“. Историята на тази дума произхожда от древността. Великият хан на монголците Хубилай два пъти изпраща флота си към японските острови. И двата пъти мощен тайфун потопява неговите кораби. Японците наричат тайфуна „камикадзе“, в превод: „божествен вятър“.

Подразделенията на летците-смъртници официално са наричани във военно-морския флот и в армията „Симпу Токубецу Когекитай“ (специален атакуващ отряд „Божествен вятър“).

Ако морските летци-камикадзе са доброволци, то летците от армейската авиация са привеждани в подразделенията за самоубийствени атаки, без да ги питат. Заповедният принцип е чиста формалност, тъй като доброволци не липсват. Загубите на летци в подразделенията-камикадзе са почти равни на загубите в обикновените подразделения от летци.

Никой от летците-камикадзе не знае датата на своето излитане. Бойната задача е поставяна до един ден преди нанасяне на удара. На летците-камикадзе се налага да чакат своя ред не повече от 2 месеца. Летците прилежно се учат как с цената на своя живот и самолета да унищожат вражеския кораб. По тяхно мнение, самоубийствената атака е способ за изпълнение на техния войнски дълг.

В понятието „самоубийствена атака“ се включва още и психологически фактор, който се предполага да прекърши волята на противника за победа.

Самоубийствените атаки на японските летци сериозно озадачават американците. Отначало се предполага, че това са атаки със случаен характер, предизвикан от отчаяние и истерия сред японските летци. Но към ноември 1944 г. на американците става ясно, че японците притежават ново, достатъчно ефективно оръжие: камикадзе. Новата тактика на приложение на самолетите започва да измества традиционната. Атаките на камикадзе заставят американците да търсят контрамерки. Преди всичко, на тежките самолетоносачи е увеличено количеството на изтребителите за сметка на съкращение броя на бомбардировачите. Усилва се и зенитно-артилерийското въоръжение на корабите.

В резултат от атаките на камикадзе, американските моряци сериозно се деморализират. При появяването на японските самолети започва стрелба от стволовете на оръдията и картечниците от всички калибри. Стрелбата се води като правило толкова хаотично, че често довежда до повреждането или до унищожаването на собствени самолети и кораби.

Подбор и подготовка на летците-камикадзе

Японските юноши-камикадзе не са фанатици, зомбита или човекоподобни роботи. Те, както и всички се боят от смъртта, радват са на слънцето и искат да водят нормален човешки живот. Камикадзе произлизат от различни социални слоеве, имат различно възпитание, образование, възгледи и темперамент. В някаква степен камикадзе можем да разделим на: възпитани в японските традиции, със силно развити религиозни принципи, трезво мислещи и възприемащи самоубийствените атаки като единствена възможност за нанасяне на удар по противника в усложнена обстановка, новобранци и студенти съзнателно жертващи себе си, за да спасят лицето на страната си и следващи самурайските традиции.

Военнослужещите от подразделенията за специални атаки не са нито светци, нито злодеи. Те са нормални хора. Но скритата готовност за саможертва заради своята родина в минутите на смъртна опасност, несъмнено ги причислява към образа на героите.

Статусът на летеца от подразделенията за специални атаки се променя. Той получава завишено заплащане, отпуск за прощаване с родителите и по-добра храна. Жените на камикадзе автоматически стават вдовици на офицери с полагаща се компенсации. Камикадзе с указ на императора са повишавани във воинско звание с две степени. Много от тях посмъртно са награждавани с ордени. За камикадзе в токийския храм Ясукуни е поставяна медна табличка с фамилията и името. След изпълнение на задачата, камикадзе автоматически става божество и подвигът му не е забравян от потомците му.

Командването, особено в края на войната, третира сурово летците-камикадзе. Често обикновените подразделения от Военно-въздушните сили (ВВС) безцеремонно са обявявани за подразделения за специални атаки. Тези камикадзе, които се връщат на своя аеродрум заради влошено време, неоткриване на целта или неизправност на самолета, са подлагани на ругатни, обвинение в страхливост и в „непригодност да умрат за императора“. На техниците е заповядвано да поставят взривателите на авиобомбите в такова положение, че летците да не могат да кацнат без да се взривят. Горивото на самолетите-камикадзе стига само до района корабите на противника.

Решението да се използва корпус за самоубийствени атаки предизвиква за сравнително кратко време броят на младите хора, готови да се разделят с живота, да се увеличи до над 2500, което е 3 пъти повече от броя на наличните самолети. Летците за първите самоубийствени атаки се събират от всички части, учебни центрове и летателни училища. Обучението на новите пилоти от „Специалния ударен отряд“ е само 7 дни. Задачите по техниката на излитане се извършват с окачена 250-килограмова бомба, спазване на дистанция при полета към целта и тренировки по атака на целта. Ако има време, курсът на обучението се повтаря. Пилотите са длъжни да умеят да държат курс, да изчисляват времето на полет и преминатото разстояние. Техниката на кацане не е отработвана поради ненужност. Слабо място в подготовката на камикадзе се оказва навигацията. При полет, летците-камикадзе често нямат дори карти и часовници.

Тактика на камикадзе

Подготовката на камикадзе за излитане е следната. Разузнавателният самолет предава по радиостанцията съобщение за целта, нейните координати и характеристики. След анализ на информацията се взема решение за удар. Давайки заповед за нанасяне на удар, командирът е дава информация за метеорологичните условия, за целта, курса на полет и други. В това време наземният персонал вече е избутал от укритията на стартовата позиция заредените с гориво и с окачени бомби самолети със загрети мотори. На летището се извършва прощална церемония. На камикадзе се е предлага чашка саке: по шинтуистко поверие, това облекчава преминаването на самурая в друг свят: този на военните богове.

Ето разказ на един летец-смъртник, преди последния му полет:

„Построиха ни по бойна тревога. Началникът ни поздрави с настъпването на този щастлив момент, когато ще можем да отдадем живота си за Велика Япония. Извикахме ‘Банзай’ в чест императора. Завързахме на челата си лентата ‘хатимаки’, символ на самурайската храброст и самообладание. Всеки взе самурайския си меч. Заехме местата си в самолетите, махнахме прощално с ръка и поехме завинаги на изток.“

В района на целта самолетите летят на голяма височина. Полетът преминава в облаците. Така шансът да се срещнат противникови самолети е по-малък. Приближавайки се към корабите, обект за поражение, камикадзе набират скорост, а самолетите за съпровождане заемат изгодна позиция, за да блокират американските прехващачи. Чрез поклащане на крилата, водещият давал команда: „Всички в атака!“ Всеки камикадзе сам избирал целта си. По възможност, това трябва да бъде самолетоносач. Камикадзе пикират, стремейки се да поразят най-уязвимите места: подемника на самолетната палуба. От падналия на палубата самолет, корабът получава тройно разрушение: взрив на бомбата, удар на самолета и пожар от горящия авиационния бензин от взривилите се резервоари. По аналогичен начин са атакувани крайцери, есминци, линейни кораби и други.

Друг тактически способ е атакуването на кораба на малка височина и последващ таран в областта на неговата ватерлиния. Тази тактика довежда до големи загуби на пилоти-камикадзе, тъй като, сразени от зенитния огън на американците, те не долитат до кораба. Неопитните млади пилоти въобще не са способни да преодолеят авиационния и зенитен заслон.

Боят с изтребителите на противника за японските изтребители за съпровождане винаги е отбранителен. Пред тях не стои задачата да унищожават самолетите на врага. На японците е забранено да встъпват в бой или да заемат изгодна позиция за стрелба. Ако са атакувани отзад, те нямат право да се спасяват с бягство. При всякакви обстоятелства, японските изтребители са длъжни да остават при камикадзе. Летецът от ескорта е длъжен да прави всичко така, че камикадзе да изпълни задачата си: нанасяне на съкрушителен удар на врага.

Такава тактика е прилагана от съветските летци, ескортиращи самолетите-щурмовици Ил-2.

Главно оръжие на ескортиращите е ловко, но незначително отклонение от курса и лъжливи маневри по курс и тангаж за избягване огъня на противника. За летци за ескорт назначават пилоти с високо майсторство и голям опит, като например Тецузо Ивамото, Сабуро Сакаи и други. На тях категорично се забранява да се хвърлят в смъртна атака.

Има случаи, когато летци от ескорта сами се врязват в корабите на противника. Някои от тях с голямо майсторство „изписват“ каскади от фигури на висшия пилотаж, за което с възхищение и ужас следят американските моряци. Голямата вероятност за среща с изтребителите на противника на средни височини води до прилагането на тактика за атака от големи или малки височини. Независимо че корабните РЛС (радиолокационни станции) откриват навреме японските самолети, летящи на 6000-7000 метра, на американските прехващачи е необходимо много време, за достигнат тези височини. Освен това разреденият въздух усложня както прехвата, така и пилотажа на самолета.

На свой ред, стръмният ъгъл на пикиране води до прекомерно нарастване на усилията за управление на самолета на камикадзе. Това особено проличава при използване на специално конструираните за летците-смъртници самолети-снаряди MXY-7 (Ока-модел 11). Последните развиват чрез 3 броя ракетни двигатели скорост при пикиране около 1000 км/ч. Камикадзе e длъжен да поддържа по възможност такъв ъгъл на пикиране, че да попадне в кораба, като при това отчита посоката на вятъра и движението на целта.

Подходът към целта на пределно малки височини позволява да се избегне ранното откриване от РЛС. След достигане на целта на пределно малка височина камикадзе е длъжен бързо да набере височина 400-500 метра и след това рязко да пикира към обекта за поражение. Японците често прилагат двата метода за атака от различни курсове. Обаче при такъв вариант на атака самолетът на камикадзе почти винаги е поразяван от зенитния огън на американските кораби.

При атака на кораба по надлъжната ос вероятността камикадзе да порази целта е голяма, защото корабът се защитава най-добре, когато камикадзе е по посока на бордовете (там зенитните оръдия са най-ефективни). При такъв способ на атака камикадзе се стреми да удари централния самолетоподемник. Уязвими места на самолетоносачите са предните и кърмовите подемници. Тяхното разрушаване почти винаги извежда самолетоносача от строя. На корабите от други типове най-важната част е капитанският мостик. Прякото попадение в тази точка задълго изключва кораба от бойни действия. Всяко попадение в централната част на есминец, транспортен кораб и други обикновено води до потопяването му: особено ако е атакуван от самолет снаряд ОКА-11, носеща 1200 килограма взривно вещество в носа си.

За извеждане от строя на тежък самолетоносач са необходими средно 4 броя самолети-камикадзе. Обаче самолети на японците не достигат, а американците в Тихия океан разполагат с почти 100 самолетоносача. Затова обикновена практика за атака на самолетоносач се извършва с едно камикадзе чрез хоризонтална атака.

Имало случаи на масово прилагане на японски летци-камикадзе против американските кораби. Така на 6 януари 1945 г. става кръвопролитно сражение на американските и австралийските кораби с пилоти-смъртници. Палубните изтребители непрекъснато висят цял ден във въздуха, но така и не успват напълно да предотвратят самоубийствените атаки на японците. В продължение на пет часа, подобно на удари от мълнии, от небето падат самолети и поразяват корабите. Един кораб е потопен, а 11 получават тежки повреди. За осигуряване на скритност и внезапност на ударите, камикадзе използват ниската облачност. Освен това, за да не бъдат открити от РЛС, японските летци при атаките на корабите удачно се скриват зад планинските върхове на околните острови.

Бойната обстановка ражда много нови тактически способи при изпълнение на бойните задачи. Например, на 21 януари 1945 г. излитат на бойно задание 17 японски камикадзе. Среща ги авиационен заслон, вследствие на което към корабите на американците се промъкват само 4 японски самолета. Американските самолети започват да се връщат към своите самолетоносачи. Японските летци моментално се смесват с тях, за да не могат зенитчиците да разпознаят собствените от вражеските самолети. В крайна сметка са поразени самолетоносачите „Ленгли“ и „Тикондерога“.

В боевете за остров Формоза (Тайван), камикадзе вече не се обучават в техниката за подход към целта на малки височини, тъй като изпълнението на маньовъра набиране на височина с последващо пикиране представлява за младите пилоти трудна задача. Главен маньовър за тях се счита пикиране под ъгъл 450–550 към целта. Тренировките се провеждат на висока скорост. Независимо от високата вероятност за катастрофи, този способ се оказва ефективен, тъй като много камикадзе, обучавани на Формоза, успешно поразяват американските кораби.

След март 1945 г. повече от половината японски летци са превърнати в камикадзе.

Самолети, използвани от летците-смъртници

Един от тези самолети е изтребител Mitsubishi A6M Zero, най грозният японски самолет. Построени са 11 341 броя.

На различни модификации на A6M Зеро окачват 250-килограмова бомба. Във Филиппинската кампания за атаки с камикадзе са използвани 331 самолета Зеро от 447 отделени за това. Целите поразяват само 158 Зеро. В сраженията за Окинава изпълняват самоубийствени атаки около 330 самолета Зеро. От 2363 морски самолета, използвани за самоубийствени атаки, 1189 самолети са Зеро. Основният морски изтребител на Япония става и основен самолет-камикадзе.

Основният палубен пикиращ бомбардировач на Япония е самолет Аичи D3A. Той широко се използва за самоубийствени атаки.

Освен това са използвани: щурмовик Миодзио-Кай D5Y с 800-килограмова бомба, палубен бомбардировач-торпедоносец тип 97 В5N „Кейт“ с 800-килограмова бомба, пикиращ бомбардировач Йокосука D4Y Суйсей 2038 броя, изтребители Мицубиши А5М Клод с 250-килограмова бомба, палубен бомбардировач-торпедоносец тип Накаджима В6N Тензан с подвесена 800-килограмова бомба, самолети-амфибии Аичи Е13, Аичи Е16 и Каваниши Е7, самолети Накаджима Кi-43 Хаябуса (Сайпан) 5919 броя, двумоторен изтребител Кавасаки Кi-45 Торю, изтребител Накаджима Кi-27 с 500-килограмова бомба 3399 броя, Мицубиши Кi-21 тежък армейски бомбардировач тип 97, 2064 броя, лек едномоторен двуместен бомбардировач Мицубиши Кi-30 706 броя.

В армейската авиация за самоубийствени атаки се използват също средни двумоторни бомбардировачи Накаджима Кi-49 Донрю и щурмовици Мицубиши Кi-51 с 250-килограмова бомба.

На завършващия етап на войната, в сраженията за Окинава, в самоубийствени атаки японското командване хвърля всичко, което може да лети: изтребители, бомбардировачи, хидросамолети и биплани.

Когато американците вече се приближават към островите Формоза и Окинава, японската военно-конструкторска мисъл е насочена към създаването на специални летящи бомби от недефицитни материали, т.е. самолети-снаряди.

Конструкторите предоставят на камикадзе планер-бомба MXY-7 Ока-11 (вишнев цвят) с барутни ракетни ускорители и способен да носи тротилов заряд с тегло 1200 кг. Американците го наричат „Бака“-глупак. Максималната далечина на полета на MXY-7 Ока-11 е 60 км. Носител на самолета-снаряд е най-известният японски бомбардировач от времето на Втората световна война, Мицубиши G4M. При удачно попадение, такъв самолет-снаряд може да потопи линеен кораб.

На 28 ноември 1945 г. в пристанището Йокосука 50 самолети-снаряди са натоварени на новия самолетоносач „Синано“. Обаче в нощта на 29 ноември около нос Сио самолетоносачът е потопен от 6 торпеда от американската подводна лодка „Арчърфиш“ и са загубени всичките 50 самолети-снаряди. В 14:45 часа на самоубийствена атака от 3 изтребители Зеро е подложен есминецът „Манерт Л. Абел“. Един от самолетите се врязва в кърмовото машинно отделение. Корабът губи ход. След минута в есминеца се врязва самолет-снаряд ОКА-11. Гигантският взрив отнася цялата средна част на кораба. За 5 минути корабът потъва, загиват 114 моряци. Жертва на ОКА-11 стават ескадреният миноносец „Джефърс“, линейният кораб „Западна Виpджиния“ и много други.

Опитите за ефективно бойно използване на самолетите-снаряди ОКА завършват с неуспех, поради уязвимостта на бомбардировачите Мицубиши G4M. Впоследствие са конструирани самолети-снаряди ОКА-22, ОКА-33, но те не влизат на въоръжение.

Но дори тези усъвършенствани летателни апарати не осъществяват обрат в ефективността на използването на камикадзе. Независимо от всичко, само 1 от 5 от тях намира желаната смърт в адските пламъци на взрива на враждебния кораб. Останалите загиват още при подхода към целта.

Ефективност на атаките и резултати

Еднозначна оценка ефективността на самоубийствените атаки е невъзможна. Например, в сражението за Филипините, самоубийствените атаки извършват 719 армейски и 480 морски летци. Те потапят 2 ескортни самолетоносача, 3 есминеца, 5 транспортни кораба и 6 кораба различни типове. Повредени са 7 тежки, 2 леки и 13 ескортни самолетоносача, 5 линейни кораба, 10 крайцера, 23 есминеца, 12 транспортни кораба, 5 ескортни есминеца и 10 кораба различни типове.

По японски данни, морските камикадзе потапят 37 и повреждат 68 американски съдове, а армейските камикадзе-съответствено 116 и 191 кораба.

Следва да се каже, че по времето на Филипинската кампания летците-камикадзе за 3 месеца боеве потапят и повреждат повече кораби на противника, отколкото във всяко друго сражение, включително Пърл Харбър. В боевете за Окинава морските летци извършват 1050 самоубийствените атаки, а армейските 850. Унищожават целите си 960 самолета.

Към края на 1945 г. на остров Хонсю са разположени 1000 обикновени самолети и 1600 самолети-смъртници. През юни 1945 г. за защита на метрополията има 8000 самолети-смъртници с екипажи. Допълнително, до 2 месеца се планира да се преоборудват още 2500 самолета за специални атаки.

По американски оценки се счита, че в предстоящите сражения камикадзе ще се извършат над 10 000 атаки и ще се потопят повече от 300 кораби на съюзниците. Този страх от предстоящи грамадни загуби подбужда Америка към атомните бомбардировки на градовете на Япония.

Да се даде отговор на общото количество самоубийствени атаки не е просто. Японските и американските данни се разминават. В атаките през 1944–1945 г. загиват 2525 морски и 1388 армейски летци. Тук не влизат тези летци, които самостоятелно са приели решение за самоубийствени атаки. Счита се че, това са 200-300 души. По други данни, в бойните самоубийствени атаки в Тихия океан загиват над 5000 пилоти.

За цялото време на войната, по японски данни, са осъществени 5200 самолето-излитания на камикадзе. Те потапят 45 големи бойни кораба (основно есминци и самолетоносачи) и повреждат около 300. Получават сериозни повреди около 30 американски самолетоносачи и 15 линейни кораба.

Като цяло, летците-камикадзе не успят да направят прелом във войната. Несъмнената доблест на тези хора се оказва напразна, а смъртта им безсмислена.

На 26 юни 1945 г. правителствата на Великобритания, САЩ и СССР обнародват Потсдамската декларация, в която в ултимативна форма искат капитулация на Япония. На 6 август, САЩ хвърлят атомна бомба над Хирошима, а на 9 август над Нагазаки. На 8 август, Съветският Съюз обявява война на Япония. На 10 август, Япония приема Потсдамската декларация, а на следващия ден започва повсеместна капитулация на японските войски.