Изложба разкрива тайните на космоса, недостъпни за човешките очи (фотогалерия)

Знаете ли, че мъглявините представляват облаци от прах, газ и плазма? И че при тяхното сгъстяване и разсейване се раждат нови звезди? А знаете ли, че една галактика съдържа от милион до милиард звезди? Защо небесните тела светят, а черните дупки не?

Тези и още много любопитни факти ще научите, ако посетите първата по рода си изложба по астрофотография с близо 50 снимки, дело на сдружение „Звездно общество“, до 17 юни 2022 г. в TechnoMagicLand, София.

„С тази изложба искаме да разкрием тайните на космоса, които са недостъпни за човешките очи и да подтикнем хората по-често да обръщат очи към звездите“, каза организаторът Никола Антонов специално за „Новетика“, по време на откриването на 16 май.

Защо е важно човек да наблюдава небето? Защото е единственият надарен с тази способност – сподели Антонов – и защото докато всички сме забили взор към земята, в телефоните и в краката, над нас се случват невероятни неща.

Например свръхновата звезда – събитие, което е веднъж в живота и което специалистът по информационни технологии е успял да заснеме.

„Свръхновата е от този тип събития, които са еднократни. Тя е звезда, която умира и никой повече няма да я види. Затова за мен тя е впечатляваща.“

Екзпозицията има и образователен елемент: чрез нея посетителите могат да се запознаят с различни космически обекти, като видовете мъглявини и галактики: например има мъглявини, които представляват останки от избухнали звезди, има далечни и близки галактики – някои са елиптични, други спирални.

„По този начин човек – виждайки тези странни, красиви и впечатляващи форми – без да иска, научава различните видове обекти в астрономията.“

Вълшебството да направиш невидимото – видимо

Астрофотографията ползва за основа астрономията, но освен нея, за добра астроснимка са необходими познания и умения в областта на фотографията, оптиката, механиката и компютърните програми за обработка на астро снимки. Обработката на заснетите кадри отнема часове и представлява може би половината от процеса на получаване на качествена снимка.

Нещо повече, заниманието изисква огромен ентусиазъм и е сложно и скъпо. Човек трябва да разполага с необходимата техника, за която сумите лесно стават четирицифрени.

И още: истински добрите астрофотографии се получават само при подходящи атмосферни условия, а това отнема дълги, безсънни нощи.

„Трябва да се намери добро, тъмно място, което е лесно за достъп; седи се цяла нощ, понякога две, три нощи подред; спи се през деня“, разказа пред „Новетика“ Венцислав Бодаков, автор на пет от най-живописните снимки в изложбата.

„Най-добре е да се снима, когато обектът е високо на хоризонта: така се избягва влиянието на земната атмосфера: турбуленция, дифракция, светлинно замърсяване от близки населени места. Светлината от Луната също пречи и затова нощите с новолуние са най-подходящи.

Затова инженерът, член на „Звездно общество“ от 2012 г., прави не повече от две-три снимки в годината. С натрупването на опит по-напредналите отделят повече време на един обект и затова броят снимки на година е по-малък. Обратно, начинаещите започват с много голям ентусиазъм и правят много снимки, но не отделят толкова внимание и часове за експозиция. С отделянето на повече снимачно време на даден обект се увеличава и качеството на снимката.

Но най-интересното на астрофотографията е, че „с помощта на камери и телескопи, ние извършваме това вълшебство на астрофотографията – да направим невидимото, видимо“, обясни вдъхновено Бодаков.

Това е така, защото обектите светят слабо – най-вече заради йонизираните газове от някоя близка, много гореща звезда – макар да са огромни на небето. Например мъглявините от снимките на Бодаков са с големина два градуса, т.е. колкото четири пълни луни една до друга. За да могат да бъдат заснети, на помощ идват камерата или телескопът – с тяхната функция, да събират светлина. Астрофотографът събира – понякога в продължение месеци – подходящи данни, после те се натрупват при обработката (стак-ват) и така снимката става възможна.

Арт елементът и палитрата на Хъбъл

Откъде обаче идват тези приказни и пищни цветове в астрофотографиите? Така ли ги вижда авторът, когато снима? Оказва се, че не.

„Ярките цветове по снимките (на мъглявините) са арт елементът в астрофотографията и са субективно виждане на автора за това как би изглеждал небесният обект, ако можехме да го видим“, разкри Бодаков.

Така например, мъглявините щяха да изглеждат червеникави – защото това е цветът на йонизирания водород, а той е най-разпространеният елемент в космоса – и с малко синьо-зелено заради кислорода.

Ако човек е по-напреднал и снима със специализирана астрокамера с теснолентови филтри, цветовете може да са напълно според разбиранията му, казва инженерът. Така в неговите снимки, златисто-тюркоазеният мотив е от подвариант на Хъбъл палитрата. Хъбъл палитрата представлява съотнасяне на сигнала, получен от използването на филтрите – тук водородът дава зелено, кислородът – синьо, а сярата – червено.

Така при Хъбъл палитрата водородът вече не е с естествения си цвят – червения, а му е зададено зелено. Така се получават снимки с т.нар. „фалшив цвят“ („false color“), който се използва, защото дава възможност повече детайли да се видят в мъглявините.

Черни дупки, мъглявини и метеори „падащи звезди“

Докато ни развеждаше пред снимките от изложбата, Бодаков разкри още любопитни факти, като например, че космосът се вижда черен, понеже няма излъчване (във видимия за нас спектър) и че най-черното нещо е черната дупка, защото оттам нищо, включително светлина, не може да излезе.

Все пак черната дупка е заснета, и то наскоро: става въпрос за черната дупка в ядрото на Млечния път – казва се Стрелец А* (Sagittarius A-star). На снимката се вижда т.нар. акреционен диск около черната дупка – там, където материята – преди да влезе в черната дупка – се завихря до много високи скорости, става плазма и започва да свети. По средата се вижда черно – това е самата черна дупка. Тази снимка е направена с общи усилия на множество радиотелескопи по цялата земя, за да има достатъчно разделителна способност. С радиотелескопи, защото с оптически телескопи не може да се види центърът на Млечния път – понеже той е закрит от газ (предимно водород и хелий) и космически прах. Електромагнитните радиовълни успяват да преминат през тях и да бъдат засечени от радиотелескопа.

А какво са мъглявините? Всъщност, мъглявините представляват газове и прах. На снимките на Бодаков се виждат т. нар. тъмни мъглявини. Тъмни са, защото не са йонизирани и не светят. Казват се „глобули на Бок“, по името на нидерландския учен Барт Бок, който ги е открил. Именно на такива места – с концентрация на газ и прах – започват да се раждат звезди. Например на една от снимките се вижда как по ръба на мъглявината „Хобота на слона“ се раждат т. нар. „протозвезди“. На същата снимка се вижда и масивна, много гореща звезда, която йонизира цялата област и я кара да свети. Същото важи за звездите в центъра на мъглявината „Сърце“, които формират звезден куп – те също йонизират и осветяват част от мъглявината.

Бодаков участва в изложбата и със заснет на връх Рожен метеор – част от потока Персеиди, на името на съзвездието Персей, където е радиантът им – мястото в небето, откъдето видимо навлизат в атмосферата на Земята. Персеидите са един от най-известните и лесни за наблюдение метеорни потоци, защото се появяват през лятото, около 12-13 август. Точно на тези дати, Земята при обиколката си около Слънцето, минава през останките от кометата Суифт-Тътъл. Останките ѝ навлизат в атмосферата и изгарят. Те са с размера на песъчинки до грахови зърна.

Персеидите са бързи метеори, движат се с 60 км/сек. Имат характерната зелена опашка, дължаща се на състава на самата песъчинка и защото йонизира газа от нашата атмосфера. Цветът ѝ не се вижда от нашите очи, тъй като те не са толкова чувствителни, а и персеидът се вижда само за части от секундата.

За колажa от метеори са използвани кадри от метеорна станция BG0003 на „Звездно общество“, работеща на Рожен от септември 2021 г. Станцията е част от Global Meteor Network (GMN) и работи заедно с първата в България метеорна станция BG0001, която Бодаков инсталира в София през март 2021 г. Покритието на двете станции се застъпва и това позволява точно изчисляване на траекторията на метеорите, засечени от двете станции. Получават се данни като скорост на метеора, координати и височина на началото и края на изгарянето, принадлежност към даден метеорен поток и други.

Отскоро работещата в Димитровград станция BG0004 също се припокрива частично с BG0003 на Рожен и допълнително подобрява точността на данните. Метеорите могат да се визуализират в Google Earth, където да се придобие представа на каква височина изгарят – повечето на 70-100 км, само по-ярките болиди и огнени топки (fireball) изгарят по-близо до повърхността на Земята. Ако метеорът е достатъчно голям и не успее да изгори, той пада на земята вече като метеорит, а изчислената му траекторията може съществено да помогне при евентуалното му търсене.

Данните от Global Meteor Network станциите се изпращат до централния сървър в University of Western Ontario, Канада и се използват за научни цели.