Ирина Гъркова: Политиците да се поучат от медиите – вместо на агресия и арогантност да заложат на съдържание

Как се развиват българските политици, медии и техните взаимодействия през последните 40 години? Кои са думите и темите бележещи периодите между 1989 г. и 2021 г.? Кой носи по-голяма отговорност – политиците или медиите? Заслужава ли българският народ своите управници и медии? И как да изберем правилно на следващите избори?

По тези и още горещи въпроси разговаряхме с автора на новата книга „Българските медии и политици – взаимни влияния“, Ирина Гъркова – филолог, юрист, доктор по журналистика, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, бивш журналист в „Стандарт“, „24 часа“ и „Континент“, институционален PR експерт в Министерството на правосъдието (1998-2021 г.) и съветник по духовност и култура на президента на Република България (2012-2021 г.).

Новетика: Как изследването Ви може да помогне на политици, медии, граждани на следващите избори?

Ирина Гъркова: За да се доверят на каквито и да е изводи, свързани с процесите в публичната комуникация, хората трябва първо да бъдат запознавани с достоверна информация, произтичаща от автентични и официални източници.

Изследването, което направих, се базира на парламентарни стенограми, на публикувани интервюта с политици, на подписани журналистически материали. Обхванат е период от 40 години, а не един политически сезон, например. Книгата представя на своеобразна витрина това, което политиците сами говорят и правят. Както и написаното в медиите и коментирано от журналистите. Цитатите са многобройни и достатъчно красноречиви, за да се откроят тенденции и ще е лесно всеки читател сам да види някои сигурни изводи. Дори съм убедена, че и хора с различни убеждения и с твърдо изградено мнение за политическия живот и за медиите биха стигнали – поне по няколко ключови въпроса, до еднакви заключения.

Да Ви отговоря по същество: изследването може да помогне, на първо място, да се различат симптомите или буквалните изяви на едни от най-тежките комуникационни, имиджови и етични грешки. И, естествено, те да се свържат с вече настъпилите и ясно различими от дистанцията на времето негативни резултати – и за политиците, и за медиите. Става ясно кои пътища колко бързо са довели до неизбежни провали. Същевременно, винаги около нас има и позитивни примери за интелигентно публично ораторство, достойно присъствие и поведение. Да, не са в изобилие, но пък затова заслужават особено внимание и уважение.

Изводите в книгата биха представлявали интерес за посветените на изследванията по обществени комуникации и информационни науки, по медиазнание, пресжурналистика и политическа комуникация, също и за по-широк кръг от читатели, за които не са безразлични комуникационното поведение и комуникационните резултати при медиите и политическата класа.

Новетика: Какви политици и медии са необходими на България за излизане от почти петгодишната политическа криза?

Ирина Гъркова: Които да знаят какво работят и да не свързват резултата само с личната полза. Които имат оправданото професионално самочувствие да лидират в сферата си на специализация и могат да си позволяват самостоятелни решения.

Визирам директно нуждата от независимост. Обикновено свободни и сигурни в решенията си са хора с автентични биографии, укрепили собствен експертен и морален капацитет, хора с добро име. Само такива личности биха могли да постигат, но и да възразяват – вътре в институциите или публично. Да реагират срещу безобразия и беззакония, вместо да се приютяват и спотайват в „хранителните вериги” на властта и в комфорта на разнообразните ѝ привилегии – професионални, битови…

Вярвам в необходимостта от енергията, присъща на грамотните, достойни и свободни по съвест обществени фигури, те са важни особено в ситуациите на дълбока криза на електоралното доверие, чиято ескалация подрива не просто уважението към политическата класа, а и към държавността. От месеци, дори години, сме в такава ситуация. Наличието, но също прекаленото внимание и самоцелното обсъждане на неподходящите личности, поведение, качества и решения не предлагат изход. Само внушават безнадеждност и налагат отклоненията като неприятен, но обичаен, а оттам и все по-приемлив общ тон и правило. А отклоненията ги виждаме – от професионалните стандарти, от закона, от общоприети етични изисквания. На моменти политическите процеси ни провокират да подозираме и пробиви в здравия разсъдък на някои действащи лица. Големите „бели петна“ в образованието и възпитанието ги забелязва всеки средно грамотен.

Изброеното се отнася основно до политическата класа, като медиите далеч не са вън от съмнение. И все пак, нека сме честни, че журналистиката търпи негативи и етикети и поради някои наричащи се медии и журналисти, без да отговарят на базовите за това условия. С анонимни или подставени собственици, автори и източници, с тенденциозно деградирал език, отказ от всякаква етична мяра и от поемане на отговорност за публикувано съдържание – кой би нарекъл това медия?!

Политическата класа и журналистиката формират и направляват най-съществената част, ядрото на обществената комуникация. Затова отговорността им за качеството на публичния диалог и изобщо за развитието на страната е огромна и обществото не трябва да отстъпва от оправдано високите си изисквания към тях.

Новетика: По какво да оценим морала на един политик?

Ирина Гъркова: Политикът не е представител на непознат човешки вид и всяка индикация, която за нас е важна в междуличностните ни отношения, при ежедневното ни общуване и преценки, мисля, че важи и за мнението ни спрямо политиците. Дори за тях често имаме повече видимост или официална информация, отколкото за свои съседи или колеги.

Нали са публични личности – попълват имотни декларации, публикуват дебели биографии, правят изказвания в парламента, в министерствата, на ред официални събития, коментират различни теми пред медиите. Това реално е доста богата „база данни“ – достоверна и напълно достатъчна да отговори на основни въпроси около езиковата компетентност, кариерното и финансовото „израстване“, идейната последователност, визионерските и лидерските качества.

Жалко, че много отговори на споменатите от Вас въпроси са пред очите ни навреме, но ги виждаме късно. Може би, точно защото не всички задаваме въпроси – наум или публично. Лесно приемаме оценката наготово от заинтересованите страни в даден спор, а докато вниманието ни е погълнато от медийните им скечове и скандали, на заден план остава пренебрегната собствената ни преценка, която винаги може да е по-адекватна от разменените в ефир опорни точки.

Новетика: Къде стоят политическите ни лидери по почтеност, образованост, висока култура и умение да общуват?

Ирина Гъркова: Започвам с уточнението, че малко от днешните политически и институционални ръководители бих нарекла лидери. Не само според езиковите им „визитки”, а и поради липсата на пътя, който всеки лидер сам изкачва до върха. Както се казва, отсъства историята на „създаването“, която е много важен фактор за доверието на аудиторията: кой съм, как стигнах дотук, какви грешки и какви успехи имам зад гърба си, какви са моите убеждения, екип, стратегия, принципи и т.н.

А какво виждаме днес – някой с власт хваща някакви хора за ръка и ги посочва пред избрани медии като новите находки за демокрацията и като рицари на справедливостта и правовия ред. Партийният средностатистически водач прави същото, когато подрежда листите. Така общественото и електорално доверие в аванс към новите лица се закрепва на „честна политическа“ дума. Подминавам без нужда от коментар захабените от публична употреба фигури, които през няколко месеца опитват да изгряват като нови лица през различни проекти.

Ако говорим за примери – негативни или положителни, в книгата няма да откриете персонални политически портрети и оценки, защото не това е целта на изследването. Постарах се да изведа устойчиви и обективни критерии, според които самите политици се класифицират – със своето езиково поведение и култура на общуване, с предпочитанията си към определени теми и т.н.

За да отговоря къде стоят днешните основни политически фигури, бих се позовала на сравнението с изявени лидери от първите години на прехода. Положителни примери излъчва основно Великото народно събрание (1990-1991 г.), дори да си припомним само няколко имена – на доайените на парламентаризма Йосиф Петров, Стефан Савов, Петър Дертлиев… През годините примерите оредяват, но при различни парламентарни състави продължават да проблясват отделни образци на висока езикова и комуникационна култура, на съзнание за институционалност и държавност, на укрепена ценностна идентичност и ясна идейна принадлежност.

Новетика: Как по медийните реакции да разберем отношението им към даден политик?

Ирина Гъркова: Отношението на медиите, разбира се, е важно за аудиторията. То може да е много полезен ориентир. Но далеч по-важно е да ни представят факти, да информират обективно за действията или бездействието на политиците с власт, на институциите.

Ако една медия поднася само ласкателства или „присъди” за избрани публични лица, бих възприела това като индикация за нейни задкулисни обвързаности. Медията се е простила с обективността, когато е приела да бъде манипулатор чрез тенденциозно представяне на факти и събития, когато играе като скрит помощник в политически и корпоративни спорове. Или в предизборните кампании.

Новетика: Заслужават ли българите своите управници (и медии)?

Ирина Гъркова: Вероятно всички изброени са убедени, че заслужават нещо по-добро. Например, някои от политиците на прехода, а и от настоящите, често се издават, че искат удобна за себе си журналистика. Това е отразено и чрез примери в изследването. И избирателите не са никак доволни от нивото в политическата сфера. Езиковият проблем, за който питате, е част от голяма поредица неудовлетворени очаквания за по-висока класа. И тъй като работата и на политиците, и на медиите е да бъдат от полза на гражданите, очакваме да са по-заинтересовани към обществените изисквания и интереси.

Не мисля, че т. нар. кафански език попада сред изискванията на представителна извадка от съвременното общество. Всъщност, не вярвам и някой да очаква или да иска политиците и медиите да са скучни и с безцветна реч. Напротив – нека се изразяват интересно, емоционално, критично и провокативно. Къде е границата ли? Докъдето я допуснат законът и преобладаващото обществено мнение.

А относно израза „всеки народ си заслужава управниците“… Сигурно е това, че българският народ има конституционното право да избира и да сменя своите управници. Да ревизира избора си, е право на избирателя и това е здравословно за изборния процес. Защото гласуващият дава доверие, включително в аванс, а то впоследствие може и да не бъде оправдано. При политическите фигури, обаче, отмятането е тревожен сигнал за непоследователност, за слаби възможности да се поддържа лоялност към идея, политическа програма, съмишленици, привърженици.

Претендентите за власт или вече овластените трябва да са напълно наясно, че носят отговорност не само хипотетично и че тя има морални измерения. Изглежда, някои от тях осъзнават отговорността единствено в юридическия ѝ смисъл и затова са най-спокойни в условията на имунитет. За тяхно съжаление, тази закрила е временна, а и тя изобщо не възпира „присъдите“ на общественото мнение. Имам предвид репутационната ситуация, в която човек на висока позиция успява да се злепостави в такава степен чрез собствения си език и действия, че критична маса от хора да го третира като непригоден за всякаква обществена и държавна работа.

Новетика: Защо през 2020 г. наратива заемат думите „мутри“ и „изчегъртване“? Не ги ли преживяхме през 90-те?

Ирина Гъркова: В политическата сфера определени периоди се свързват с конкретни думи, изрази и послания, които ясно разкриват капацитета на елита – тематичните и езикови предпочитания, идеите и възгледите, политическите намерения.

През първите десетилетия на прехода много от водещите политици с посланията си внасяха повече експресивност и непринуденост в публичната комуникация. Но все по-видим през всеки от изследваните периоди е регресът в езика на политическото поле. Има установена зависимост между обществените сътресения и настъпващите промени в общественото мнение и в речевото поведение. Кризите разкрепостяват езика.

През 2021 г. политическата криза произведе четири различни състава на Народното събрание, управляващи и опозиция си сменяха местата, а в реторическата картина в парламента – и изобщо в политическия живот, трайно се установиха просторечието и арсеналът на войнстващата реторика. Завърна се „борческата“ лексика от 90-те и „протестърската“, позната от 2013 г. , активираха се и патриотарските клишета. Може да се каже, че съвременната политика езиково и стилово продължава да превзема полето на сензационните издания.

За кратко сравнение, да видим кои са доминиращите думи, теми и послания в политическите изказвания през годините. В началото на 90-те от парламентарната трибуна се говори приоритетно за национално съгласие, за честни избори и изход от кризата, през 2000 г. най-често се споменават и обсъждат „национален интерес“, „политическа воля“ и „приоритети“, през 2010 г. политиците се занимават най-вече с темите подслушване, следене и полицейска държава. И стигаме до 2020 и 2021 г., когато „криза“, „мутри“, „протести“ и „изчегъртване“ овладяват политическата реч, оттам – и медиите, и социалните мрежи.

В изследването по-специално внимание отделям на „изчегъртване“ заради неговата свръхупотреба, а и защото чрез политиците влезе в речника на журналистите и на много публични говорители, отразявани в новините. Политиците явно нагаждат посланията и лексиката си към таблоидните практики и ги превръщат в новата политическата реторика.

Новетика: Политиците се „таблоидизират“: отпада ли функцията им на лидери и решаващи проблемите на избирателите?

Ирина Гъркова: През целия 40-годишен период има политици, които говоят емоционално, цветисто, някои са умели и харесвани оратори, други прекрачват добрия тон или буквално скандализират.

В книгата е проследено как медийният феномен таблоидизиране обхваща и политическата класа. Най-общо, таблоидизирането е процесът на промяна в изказа и графическата визия на пресата към по-икономични и зрелищни език и дизайн. Негативната оценка се свързва с крайните таблоиди, т.е. с наричаните булевардни и сензационни издания, които експлоатират най-непрестижната лексика и стилистични регистри, атакуват персонално с битовизми, без етични задръжки пред личното пространство. Персонажи с прякори подменят институциите, значими обществени събития или не присъстват, или се представят елементарно и през отделни лица – идеализирани или очернени.

Изследваните примери на официалната политическа реч, особено в последните години, разкриват процеси на крайното ѝ таблоидизиране. Хора с политическа власт и произтичащото от нея широко медийно отразяване използват сензационната, враждебната, популистката реч. Опростено обясняват света с повтарящи се действия и чрез личните истории и драми, подменят причината за системен проблем с образа на посочен враг.

Бързо конвертируемият на електоралното поле политик, също както пробивната сензационна медия, предпочита елементарния разказ и агресивния тон, за да осмее, злепостави и омаловажи своя конкурент или критик. От примерите в книгата е видно също, че депутатите рядко осъждат враждебната реч, но често я експлоатират в парламентарния дебат. Политическият елит страни от етичните жестове на извинението и поемането на морална отговорност.

Този модел ще има приемственост, докато за него се намират потребители. Картината ще се промени, когато критичната аудитория спре да приема посочените алармиращи симптоми като наблюдател на шоу-съдържание и когато се включи в процеса, на който реално може да влияе с избора си – от кои медии се информира и за какви политици и партии гласува.

Новетика: В книгата казвате, че политиците изостават от медиите в положителното таблоидизиране?

Ирина Гъркова: При медиите в по-глобален план тенденцията за таблоидизиране в последните години дава достатъчно примери за адаптирането на сериозни издания към специфичния формат, без да се отказват от чертите и мисията на качествената журналистика.
Припомням показателен пример с ключовата трансформация на авторитетните британски издания Guardian и Observer през 2017 г., които преминаха към таблоидния формат и обявиха, че няма да отстъпят от смелата и истинска журналистика, защото читателите ценят именно журналистиката, а не формата или размера на заглавията.

Същевременно, през първото десетилетие на 21-ви век в световен мащаб и у нас изследователи отбелязват, че масовият комерсиален вестник започва да страни от сензационното. Оказва се, че глобалната булевардизация е довела до криза точно жълтата преса. Заради пренасищането с този модел той не е толкова интересен и провокативен. Не е без значение, че читателят би предпочел да се идентифицира с по-престижно издание. На следващо място, в тематичния периметър на жълтата преса вече са всички медии и дори сериозните не бягат от криминални репортажи, еротика, сензации.

За разлика от масовата българска преса и медиите – които тушират в значителна степен залитането в крайности и търсят баланса между атрактивността и съдържателната стойност – участниците в политическите процеси все повече залагат на арогантността и агресията. Политиците имат висок социален статус, властови ресурс и популярност, и е опасно безконтролно да стигат до крайности в речта си, включително език на омразата, защото така ги популяризират и налагат. Медийната сфера дава поводи за разочарование, но то е несравнимо с ефекта на масово недоверие към политическата класа.

Мисля, че внимателно осмисляне на причините за утвърдената популярност и пазарния успех на класическата таблоидна концепция би помогнало и в политическата комуникация, където да проработят успешни и приемливи похвати за привличане на аудиторията.

Новетика: В кой период медиите са били най-свободни, а политиците – най-искрени?

Ирина Гъркова: Представила съм примери, които недвусмислено потвърждават, че във всеки от изследваните периоди от 1990 г. насам има и качествена, и смела журналистика.

Има случаи, в които репортери и редактори от конкурентни медии реагират като един срещу опити на властта за нерегламентирана намеса и натиск. Заедно постигат много повече, отколкото при единичните си протести.

Ще отговоря и на двата Ви въпроса с един пример, не защото е единствен, а защото е показателен едновременно за медиите и за политиците.

През 2001 г. репортерите и издателите на водещата преса реагират остро срещу решение на парламентарния председател да ограничи движението на репортери в сградата на Народното събрание, защото „журналистите цапат, а камерите пречат“. След протеста бързо се стига до отмяна на решението. А председателят признава, че всяка война с медиите е загубена предварително, защото журналистите са сила, която може „да вдигне всеки на балон“ и той до края на живота си да не смогне да си оправи репутацията.

Новетика: Как се развиват медии и политици след 2021 г.?

Ирина Гъркова: Ако следим състоянието на взаимоотношенията медии-политици, то продължава да е белязано от нови свидетелства за обвързаности и конфликтни ситуации. Тема на отделен разговор може да бъде все още прозиращата цензура – през опитите да бъдат ограничавани чрез външен натиск журналиситически гласове. Очевидни примери са т. нар. дела-бухалки с формалната цел да защитят нечии накърнени права от журналистическа публикация, а всъщност постигащи нелегитимна цел – цензура, сплашване, финансов и психологически натиск, чрез които да се заглуши конкретен критичен глас. Възпиращият ефект е върху останалите критични гласове.

Инициатори на производствата най-често са политици, бизнесмени, влиятелни личности, корпорации, държавни органи. Делата са срещу журналисти, граждански активисти, защитници на човешки права, медии, които критикуват или изобличават в злоупотреби политици, бизнесмени и лица на публични длъжности. Пример е последното дело, по което страната ни е осъдена от Европейския съд по правата на човека през юни 2024 г., заради два системни проблема свързани с липсата на достатъчно гаранции за независимостта на съда и за свободата на словото.

Питате също за политическите процеси и конкретно за състоянието на политическия речник. Там продължават да се раждат нови експресивни думи и изрази. След прословутото изчегъртване, модерна стана „сглобката“. Изникна поредицата некоалиция, непартия, непарламент, недържава, неможачи… И без дълбок анализ виждаме липсата на всякакво словотворческо въображение и приливната вълна от негативизъм. Кюлчета, кешове и дерибеи чертаят друга основна лексикална и сюжетна линия.

Но вижте дори само елементарното езиково заиграване по темата конституция, като отделно оставим на юристите да следят за качеството на промените в основния закон. С каква иронична лекота в официалните си изказвания публични личности говорят за „домова книга“. Махленско-битовото избуява през езика на избраните или посочените да управляват като държавници, а те сами се ситуират не по-високо от управители на етажна собственост. Вярно, че липсата на държавническо мислене трябва да се потвърди според повече критерии, но езикът издава много.

Съзнанието, което е загърбило богатството на абстрактните категории – а там разполагаме идеите, ценностите, принципите – активно битовизира и опростява. И лексикално, и в действията.

Домогването до персонален и фамилен битов лукс чрез упражняването на институционална власт отразява точно това съзнание, за което абстракциите работа не вършат, защото не респектират като лимузина със синя лампа, като лична кохорта от клиентелисти на държавни заплати и като другите видими признаци на властта, третирана като подстъп към „Сезам, отвори се!“, ползвана като инструмент за надмощие и сплашване. Към всичко това да добавим и подсигурените аплодисменти.

От какво предполагате, че повечето ни управници биха се лишили: от абстракции като „добро име“ и „свободна воля“, или от цялата конкретика на „порциите във властта“?