Фондация „Консервативно общество“: Да преоткрием духовната формула на България и Европа!

Има ли консерватизмът място в днешния глобален свят? Що е то консерватизъм и каква е връзката му с либерализма? Как тези две понятия са свързани с демокрацията? И либерал или консерватор е по душа българинът?

Всички тези екзистенциални въпроси и още много засегнаха пред близо 300 души в зала „Роял“ на столичния хотел „Балкан“ на 25 ноември 2023 г. от фондация „Консервативно общество“, по време на изключително силна конференция под надслов „Консервативни решения в ерата на глобализацията“.

Бушуващата навън и първа за сезона снежна буря не попречи на многобройни политици, журналисти, общественици и редови граждани да се доберат до „Шератон“ в центъра на София и да се вдъхновят от речите на петимата видни говорители: политологът Кристиян Шкварек, проф. Даниел Вълчев, социологът Евелина Славкова, философът проф. Здравко Попов и богословът Борис Стефанов.

Сред публиката не липсваха и отбрани гости: общинският съветник проф. Вили Лилков, евродепутатът Ангел Джамбазки, народният представител Даниел Митов, бившият екоминистър Нено Димов, политологът Слави Василев и редица членове на младежките организаиции на ГЕРБ, ВМРО и други партии.

Изгубената Европа – и как да я възродим

Събитието откри домакинът Кристиян Шкварек, с думи на Александър Солженицин от 1991 г.:

„Силата или слабостта на едно общество зависят повече от степента на духовния му живот, отколкото от степента му на индустриализация. Нито развитият пазар, нито дори всеобщото изобилие, могат да представляват върховното достижение на човешкия живот. Ако духовните сили на една нация са изтощени, то тя няма да бъде избавена и от най-безупречното държавно устройство, нито от каквото и да било ниво на индустриално развитие. Дърво със загнила вътрешност няма как да остане изправено.“

За Европа – духовността е православната ѝ половина, която е неизменна, основна и жизненоважна, обясни младият общественик. А за България – това са православието и писмеността, които е дала на много други народи. И както Европа е непълна без България, така и България би била изгубена без Европа – „изгубена извън християнската цивилизация, от която е част; изгубена някъде в недрата на Ориента, където ѝ се е наложило да прекара близо пет века“.

Затова е неправилно насаждането у нас на идеята, че или си „проевропейски настроен“ – т.е. либерален и съгласен като комсомолец с всички основни постулати на либералния ред – или са антиевропеец. Напротив, изясни Шкварек, в България има много хора, които са дълбоко несъгласни с либералния ред, но обичат Европа: нейната история, култура, в нейния дух и наследство.

И припомни, че именно либерални политики са отворили широко портите на Европа, заради което тя вече половин век бива колонизирана – демографски, културно и религиозно – чрез напълно легална и надвишаваща размерите и на най-големите преселения в човешката история миграция, основно от Африка.

„Защо се случи това? Отговорът се крие тъкмо в цитата на Солженицин относно духовните сили на един народ. Когато те изчезнат, няма никакво значение степента на пазарно или индустриално развитие – тя няма да бъде спасение. Ако духовните сили и корени на една общност бъдат отрязани, то цялата структура ще загние и в случая на днешна Европа – ще позволи на други структури и цивилизации да я превземат.“

Политологът добави, че прогресивистки, либерални и леви екстремисти постепенно изопачават, осмиват и профанизират европейските духовност и корени – превръщайки европейците не просто в атеисти, а в антихристияни. И че християнска Европа бива упорито преиначавана в история на зло, експлоатация, невежество и жестокост.

Това, по думите на Шкварек, обяснява защо въпреки че е все по-заможна икономически, Европа става все по-слаба на международната сцена. Явно идеята на материализма – залегнала във всички модернистки идеологии, от марксизма до либертарианството, се е оказала грешна, отбеляза лекторът.

Но посочи: и все пак има надежда – тъй като в Европа постепенно се заражда огромно движение от хора и дори корпорации, които разбират фундаменталния проблем, изговарят го публично и събират съмишленици с цел да се „сложи край на разложението и цивилизационното самоубийство на нашия общ дом“ – чрез духовно възраждане и разпалване „наново пламъка на европейската душа“.

Шкварек завърши изложението си с думи на Густав Малер: „Традицията не е поклонение пред пепелта, а запазване на огъня“ и призова присъстващите да обединят усилия, за да си върнем изгубените вяра, самочувствие и целеустременост – като българи и европейци.

Как стигнахме дотук?

Вторият говорител в събитието – юристът, бивш заместник министър-председател и бивш образователен министър проф. Даниел Вълчев – започна изложението си с очертаване актуалните проблеми на съвременното либерал-демократично западно общество: първо, кризата свързана с това, че вървим към изграждане на еднополюсен свят, основан на общи ценности. Второ, сериозното разколебаване в универсалността на конвенционалните пазарни механизми. Трето, трудностите да обясним социалните аспекти на технологичните пробиви – от интернет до изкуствения интелект. И четвърто, засилващата се крехкост на човешките права.

За да потърси причините за настоящата ситуация, уважаваният учен и политик поведе публиката на увлекателно пътешествие в историята на демокрацията и съдебната власт на либерално-демократичната държава, като пое от Френската революция, мина през американската борба за независимост завършила със създаването на САЩ, идеята на Русо, че законът е израз на общата воля на народа, макар и с уговорката, че суверенът трябва да изрази волята си директно и никой не може да го представлява; и от несъществуващата съдебна власт при Джон Лок, нейната поява при Монтескьо като „почти не е власт“ до 18-и век, когато монархията съвсем изчезва и либералът Бенжамен Констан призовава за увеличаване на индивидуалните свободи и ограничаване властта на държавния глава. И стигна до 19-и век, когато понятията за съвременната демокрация се развиват най-силно.

Проф. Вълчев уточни, че демокрацията е управление, което се основава на одобрението на аритметичното мнозинство, т.е. това е колективистично виждане. Либерализмът пък застъпва обратното – че ценностният приоритет на индивида стои над общността и че всяко управление, което претендира да бъде либерално, трябва да гарантира защита за мисленето, поведението и свободата на отделния човек.

„Оттук и напрежението между тези два възгледа“, посочи юристът. „От една страна казваме, че трябва да управлява мнозинството. От друга – винаги имаме подозрение, че същото това аритметично мнозинство може да унищожи свободата.“

Укротяване на радикалните мнозинства

Как се разрешава този проблем? До средата на 20-и век, за ограничаване на т. нар. „радикални мнозинства“ в парламентите действат консервативни контролни механизми като цензови ограничения (образование, имущество, уседналост) и двустепенни избори. Те обаче престават да действат между двете световни войни. През този период рязко се разширява избирателното право, назряват икономическа нестабилност и разочарованията, и в парламентите на редица европейски държави се настаняват радикални мнозинства. Те са с много ниска степен на лоялност към идеята за свободата, обясни юристът. След ВСВ се въвеждат други механизми за тяхното „прибиране“: процедури (двустепенни парламенти, разминаване на мандати в горна и долна камара, вето), управителни органи на професионални елити (БНБ, КС) и законодателство за правата.

Но дори те не могат да „укротят“ проблемите на постмодерността, в която живеем през последните няколко години, каза проф. Вълчев. Тази нова реалност се характеризира с разколебани йерархии за сметка на мрежите, поставяне под съмнение на истината, науката и авторитетите, с децентрализирани системи за контрол и с пълна липса на господстващи наративи. Нещо повече, за разлика от класическата философия, която поставя човека като център и познавач на същности, постмодерната философия го позиционира в един свят, който е подвижен и не напълно познаваем.

Проф. Вълчев даде и конкретни примери за явления, ерозиращи съвременната либерално-демократична държава.

Първо, бурното развитие на информационните и комуникационните технологии – което е създало невиждани социални сраствания. Например хора със сходни интереси от две точки на планетата се разбират много по-добре, отколкото хората в едно населено място. Социалните мрежи като Фейсбук и Инстаграм пък създават силен натиск и разрушителен ефект върху йерархиите, въпреки че не могат да управляват.

Второ, постоянните и интензивни промени в бита, свободното време, образованието и дори законодателството. Изтъкнатият правист разкри, че всяка година се правят 1000 законодателни промени. Всичко това води до обща тревожност сред хората, която лесно прераства в агресия.

Трето, очакванията за изграждане на еднополюсен свят. Това предпоставя сблъсък на политически модели. Способстващи фактори за това са нерезистентността на западните общества към външни влияния, масовата потребителска култура с повърхностни, бързоизменчиви вкусове и интернет културата, която е култура на отрицание, действа в малки общности със сходномислещи хора и предизвиква появата на нови лидери от популистки тип.

Четвърто, управлението чрез пораждане на масови страхове. От 2001 г. живеем в страх: първо беше тероризмът, после екологичната катастрофа, епидемията, войни, т.н. Наративите за страха са единствените големи разговори, които постмодерността търпи, каза бившият министър на образованието.

Пето, хипетрофията на политическата коректност, която е надминала всякакви разумни граници и е достигнала до опити за заличаване на всякакви биологически характеристики на човека, включително пола.

„Всичко това влияе върху трите ограничителя на радикалните мнозинства“, отбеляза проф. Вълчев. „И ако не се осмисли, либерал-демократичната държава скоро ще преживее сътресения.“

Една заплаха са постоянните опити за рационализиране на процедурите. А честата промяна и опростяване на процедурите подкопава традицията. Неслучайно колумбийският мислител Николас Гомес Давила е казал: „Образованият човек е измислил ритуалите, за да се защити от прямотата на глупака“.

Друга заплаха е насаждането на елити. Исторически те са били естествените лидери в дадена професионална общност. Докато съвременните елити са конструирани по формални белези, обясни юристът.

„Свидетели сме на елити отнякъде, елити отвсякъде.“

И илюстрира това явление с дебат за избор на кмет в провинциално градче във Франция. Там възникнал дебат защо хората предпочели да гласуват за пенсиониран полковник, вместо за млада изгряваща звезда с дипломи от четири-пет университета. Обяснението било много просто: защото ако нещо не върви, звездата ще хване самолета и ще отиде някъде другаде, а пенсионираният полковник ще остане там.

„Това обяснява и ниското доверие в брюкселските елити – това са елити ‘отникъде’. За да си истински елит, трябва да си признат на местно ниво, а не присаден“, добави лекторът.

Най-голям се оказва проблемът с правата. На тях се придава по-голяма тежест отколкото всъщност имат. Също се прави опит правата да се издигат, без да са обвързани с вярата в Бог и с човешката душа – а това е обречено, според професора-юрист.

И още една заплаха: негово величество Консуматорът – той не обича да остава сам, консумира вещи, образи, цели илюзии, и най-страшното – между него и реалността са застанали медиите в широк смисъл, и те му разказват света по често много опростен начин.

„Този човек няма никакви причини да избере свободата пред сигурността.“

Решението?

Според проф. Вълчев, свободата трябва да се отстоява не като либерална, а като консервативна ценност. Т.е. наред с правата има и задължения. И колкото повече права, толкова повече задължения.

„Колкото повече Господ ти е дал, толкова повече си длъжен да дадеш на Него и на всички останали.“

Също, трябва да се обяви пълен отказ на промени само заради опростяването. Например във Великобритания много процедури са на по 300 години, но работят. За какво да ги променяме? Докато либералният човек, който е продукт на Френската революция, иска рационализация, а тя невинаги работи.

Необходимо е и съхраняване на ритуала и традицията. Това по думите на проф. Вълчев „не само ни предпазва от глупака, но забавя профанната дързост на законодателя и на дошлите на власт, искащи много бързо да решат един 80-годишен въпрос“.

Също трябва да има уважение към естественото лидерство. Изкуственото лидерство много силно разкъсва социалната тъкан и подкопава нормалното развитие.

И последно, идеята за човешките права не бива да се атомизира и стига до крайности. Например днес все повече има желание правата да се свържат с неизпитването на болка. Т.е. човек има право да изиска от всички да се държат така, че той да не изпитва болка. Това поставя и друг въпрос: ако правото е обратното на това да ти причиняват болка, то излиза, че не само човекът има права, а всяко същество с централна нервна система. Оттук купища проблеми с политическата коректност.

Накрая на своята реч проф. Вълчев припомни с фин хумор, че в древногръцките полиси и във венецианската република изборите не били в чист вид, а само донякъде. Първо определяли достойните, после от тях избирали, и накрая измежду най-достойните се теглел жребий с топки, наречени балоти.

„Така нямало сраствания, а имало елемент на непредвидимост, който не е непременно лош.“

Консерватор или либерал?

Следващ говорител в събитието беше Евелина Славкова от агенция „Тренд“. Известната социоложка представи изследване на ценностите на българите от 2017 г., като наблегна, че то е в сила, тъй като ценностите се променят в много малка степен, и то за дълъг период от време.

Ето някои от резултатите: на въпроса вярвате ли в религията и Бог, 72% от българското общество отговарят „да“. 80% отговарят, че са източноправославни, 12% – мюсюлмани. 52% отговарят, че посещават религиозен храм само по празници, а 14% – веднъж месечно. 84% не искат допускане на бежанци от Сирия. През 2022 г. обаче почти същият процент българи искат допускане на украински бежанци. Това се дължи на близоста: не приемаме и не искаме да общуваме с онези, които не познаваме и които не са ни близки по външен вид и религия. 53% от българите не са съгласни, че трябва да се сключва брак. 82% обаче не виждат смисъла на живота без брак. Относно отношението към хората с различна сексуална ориентация – болшинството не ги одобряват, но 61% са против преследването на такива хора. 79% не смятат, че жената трябва да е подчинена на мъжа. 58% от българите избират сигурността пред свободата. Най-голямата ценност за българите е семейството.

Интересно е, че 65% от българите посочват, че са либерали, а 30% – консерватори. Това се обяснява с факта, че след падането на Желязната завеса вече е престижно да се казва, че си либерал, обясни Славкова. Това съответно важи основно за по-младите хора. Въпреки заявката за „либерали“, българите демонстрират по-скоро характеристики на консерватори.

От отговорите и анализа на проучването се вижда, че българското общество е консервативно и подкрепя традициите. Младите не се държат много по-различно от своите родители, баби и дядовци. Българското общество е прагматично, не стига до крайности.

Важно е да се посочи, че 1% от анкетираните отговарят на 55 000 души, т.е. изследването е силно представително.

Славкова завърши своето изложение с думи на поета Кирил Христов от 1939 г.: „Смятат и чужди, и наши, българина за консервативен. Но това не е недостатък. Защото ако не беше консервативен, останал пет века без книги, отдвна щеше да е изчезнал“.

Двата крака на демокрацията

Четвъртият панелист на престижния форум беше изтъкнатият философ и дипломат, проф. Здравко Попов. Той започна речта си с цитат от новия филм на режисьора Ридли Скот „Наполеон“: „мизерията прави възможна революцията, а революцията ни връща обратно в мизерията“.

След това сподели своя път в разбирането си за ляво-дясно и консерватизъм-либерализъм.

„Аз съм от поколението, което имаше илюзии относно либерализма и смятах, че либерализмът е нещо ‘надясно’, докато социализмът е нещо ‘наляво’. И така влязох в прехода с тази нагласа – както и много източноевропейци. Колкото повече навлизахме към това, което наричаме ‘Запад’, толкова повече установявахме, че либералното и социалистическото са се преплели и експанзират върху цялото политическо пространство. Завзели са центъра, дясното, всичко. И в един момент разбираш, че това, което наричаш ‘консервативно’, е някак си изгонено от това, което се нарича ‘политическо’. Нещо повече, то е изгонено и от това, което се нарича ‘демокрация’.“

По думите на професора, повечето млади хора сега мислят, че няма друга демокрация освен либералната, а това е исторически невярно. Защото при създаването на модерните държави демокрацията се е родила от две начала: едно вертикално начало – консервативно, и друго хоризонтално – либерално. Т.е. тази геометрия на отделните държави в модерна Европа е направила възможна демокрацията. Нещо повече, не само е родила демокрацията, но и модерната държава и модерната цивилизация.

„Следователно всеки опит да се махне единия крак автоматически превръща това творение на човешкия род в инвалид“, педагогично посочи проф. Попов.

Според философа, ние днес се намираме в инвалидна ситуация, тъй като демокрация и либерализъм се използват като тъждествени понятия с еднакво съдържание. Затова на понятието демокрация трябва да бъдат върнати нейните реалистична стойност и съдържание. Т.е. консервативното да бъде върнато като неотменна и органична част от самата демокрация и без която част демокрацията не е възможна.

Белези на консерватора

Проф. Попов цитира един от големите теоретици на консерватизма Майкъл Оукшът, според който, за да можем да разберем консерватизма в неговия съдържателен смисъл, трябва да оценим т. нар. „консервативна чувствителност“ – присъща за човека нагласа.

Един аспект на тази чувствителност е, че в този свят има нещо постоянно, което присъства и което се нарича смисъл на нашия живот, обясни университетският преподавател. Едно от местата, където обитава това постоянно нещо, е семейството. Семейството е задомяването на този смисъл. Децата са част от този смисъл. Приятелството също.

„Затова ние живеем смислено със семейството, децата и приятелите си. И това ни поддържа в състояние на равновесие в този свят. Всяка агресия върху тази среда автоматично ни поставя в тревога и дискомфорт.“

Друг аспект са границите. В съвремието, тази чувствителност е под натиск, затова консервативният човек е притеснен, когато се говори за каквото и да било „без граници“. Защото за консерватора това, което няма граници, няма смисъл. За него всичко има дом. По същия начин е със свободата. Ако тя е без граници, лесно може да прерасне в произвол. И когато произволът стане норма и разруши тези постоянни и естествени граници, в които съществуват смисълът и светът, то рискът за съществуването става грандиозен. А днес сме свидетели на постоянно прескачането на границите – в политиката, икономиката, финансите.

Третата чувствитеност е йерархията. Тя е естествена – обяви пофесорът-философ – няма как всичко да е еднакво. Има неравенство между умни и глупави, между заможни и бедни, между истината и лъжата, между доброто и злото. Затова консерватизмът е организиран около етика, в която водещи са понятия като съвест, дълг (той за консерватора е много по-важен от удоволствието), достойнство и чест – все по-редки в нашето съвремие.

„Много често обвиняват консерваторите, че са привърженици на анти-свободата, авторитаризма и робството. Това изобщо не е вярно.“

Напротив, изтъкна ученият, консерватизмът участва в правенето на понятието свобода – тя е много повече категория на консерватизма, отколкото на либерализма. Но все повече свободата се разбира като произвол. Затова за консерватора (както и за правото) е висш приоритет спазването на договорите, споразуменията и обещанията – това е консервативна ценност.

„Консервативният човек не понася отмятането от писаните и изречените обещания и клетви. За него това са важни значения за съществуването на света.“

Проф. Попов завърши затрогващата си реч с произхода на думата „консерватор“ – тя е стара английска дума от Средновековието и се е срещала като длъжност в някои градове. Означавала „пазителят на законите“. Това бил човекът, който държал скрижалите на града. Тази длъжност се разширявала и до значение на „пазителя на мира“ и „пазителя на реда“ като цяло.

Табула раза

Последният панелист в събитието – Боян Стефанов, председател на Младежки консервативен клуб – отправи питане – защо консерватизмът е отстъпил в Европа и защо прогресивната/либералната линия е спечелила?

И отговори: защото десетилетия наред тя е водена от интелигентни, образовани и грамотни хора, които от душа и сърце се борят за нейния успех. Те са успели да представят своите идеи – доста по-авангардни от обективното състояние на обществото и непривични за традициите на отделните народи – по „секси“ начин, особено на младите. Защото прогресивните адепти не са глупави: те искат подрастващите да бъдат промити от техните идеи.

„Има табула раза – празна дъска. Дайте ми младите и аз ще ги направя марксисти, ленинисти, фюрери и каквито пожелая“, далновидно илюстрира идеята Стефанов, който дълги години доброволно преподава Евангелието в Централния софийски затвор.

Нещо повече, либералите успяват да поддържат пламъка на недоволството сред младите – тъй като въпреки огромното доволство след ВСВ в Европа растат поколения, което са все по-недоволни – от политиката, от парите, които получават, от данъците… Прогресивните политици привличат с наратива, че трябва да се разширява корпусът на гражданските права, сякаш той не е достатъчно широк… Те също са иззели от репертоара на християнската църква думи, с които убеждават: свобода, равенство и братство…

Тогава какво трябва да се направи, за да бъде и консерватизмът издигнат като идея? Той има нужда от говорители, които да успеят на разбираем език – особено за най-младите – да разкажат и „продадат“ истините в него. И нашите единствени и честни методи са убеждаването, разяснението и споделянето на информация.

„Както прогресистите, така и ние имаме правото – и дори задължението – да изработим методиката и да извикаме лидерите – особено младите – които да успеят да разкажат този разказ, в който има много истини и красота.“

Тухла по тухла

След вдъхновяващата реч на Стефанов, на сцената излезе отново домакинът на събитието Кристиян Шкварек. Той въведе гостите към приключване на конференцията, като сподели своята лична история на отчаяние и надежда.

Пред пълната зала, младият политолог разказа как преди 15 години е заминал за Англия като студент. Бил на 18, млад, наивен, израснал в центъра на София човек, който в днешно време по-скоро би могъл да бъде определен като градски демократ. Бил по-скоро ляво-настроен и либерален, макар и дълбоко вярващ благодарение на баща си. Още със стъпването си на Острова тежко се разочаровал. Искал да организира дебат в университета в Ковънтри относно Брекзит. И не му позволили. Студентският съвет, който се бил превърнал в нещо като Инквизиция в университета, спирал каквато и да било дискусия по теми, които можели да породят политически некоректни възгледи.

„Това беше 2009 г.! Уверявам ви, че оттогава до днес се случиха няколко либерални трансформации и сеа положението е много по-зле.“

Вторият сблъсък на Шкварек с либералния ред бил в Белгия, където се преместил да следва магистратура и му се наложило да живее в един квартал – в центъра на Брюксел, в самото сърце на Европа – който трудно можел да бъде наречен европейски, камо ли белгийски.

Всички тези случки, разкриващи му крайните ефекти на либерализма, го отчаяли идеологически и духовно.

„Сринах се вътрешно като европеец, защото бях отишъл като такъв там. Сблъсках се с реалност, която не можех да приема. Сринах се идеологически и духовно.“

И когато се върнал в България, вече не искал да се занимава с нещата, които учил – история и политология. Чувствал се твърде напрегнат и депресиран, затова започнал работа в частния сектор.

Но неизбежно попаднал на познати и приятели с традиционни, консервативни възгледи, които постепенно му възвърнали вярата и смисъла.

„Идея по идея, те започнаха да ме изграждат отново тухла по тухла.“

Шкварек осъзнал, че не е бил прав да унива. Защото макар положението да изглежда много зле, в България и в западната цивилизация все още има искрица добро и надежда.

„Убеден съм, че както мен ме изградиха наново тухла по тухла, така и цялата наша цивилизация може да бъде изградена наново – за да направи това, тя трябва да преоткрие своята духовна формула.“