Феноменът „Слави“

Когато кажем феномен, имаме предвид нещо, което се явява, нещо което е изключително и необяснимо. Спокойно можем да поставим тези определения пред името на новоизгряващата политическа звезда Станислав Трифонов.

Слави, както умилително го наричат почитатели, журналисти, критици, съмишленици и врагове, нe се появи като мълния – внезапно и за малко. Той не е като царя, който дойде от далече да ни „оправи“ за кратко и да изчезне набързо. Не, той е доморасъл и е познат на аудиторията повече от 30 години. Всички знаят възходите и паденията му. Ту беше в национален ефир, ту излъчваше шоуто си от „приземие“, но винаги е привличал вниманието към себе си.

Говорят се легенди за връзките му с подземния свят, за произхода на парите му, за личния му живот, концертите му. Един ден биографите му ще разкажат подробно.

Важното днес е да разберем какво донесе той със себе си за нас. Думата, с която етикират Слави е „чалгаджия“, макар че той е с музикално образование, свири на виола и се гордее с това. Смело може да се твърди, че Слави е един от архитектите на чалга културата. Но той не беше сам. Просто беше най-гласовитият.

В началото на 90-те появата на сленгове и обърнатия словоред в пресата се приветстваше. Смелото говорене срещу представителите на властта вътре във властта беше победа на новия ред над стария строй. Рушенето на авторитети, незачитането на правила и морални норми, принадлежащи на минали времена се считаше за дълг.

За атмосферата на 90-те беше симпатично, беше нещо като бунт, като контрапункт на скованата от догми соцкултура, форматираната и контролирана журналистика, скучното политическо говорене. Беше куул, както казват младите.

И това продължава повече от 30 години. Цяло едно поколение израсна в среда на рушене на старото, което се смяташе за нещо лошо и победа на „новото“, което е доброто.

Но как изглежда това „ново“ днес, чието знаме беше Слави и компания? Каква е неговата философия? Неговата идеология? Какъв е неговият морал? Каква е неговата естетика? Татуси по телата, черни якета и шлифери, изплезени езици и сатанински знаци. Песните – предизвикателни, стигащи до пошлост текстове. Лексиката – груби, грозни думи. Маниери на хъшлаци, на които не им пука какво мислят за тях, защото те са носители на новото. И всичко това гарнирано с патриотарски послания. Фолклорът също идваше на помощ, за да се види какви пазители на народните ценности са.

И някак си неусетно Слави се изкачи на амвона на Истината и като един Савонарола започна да громи всичко наред – институции, системи, авторитети. Всички и всичко под ударите на злъчната сатира на неговите сценаристи. Кой ли не беше подигран, кой ли не беше осмян, кой ли не беше сритан и изпратен на позорния стълб.

И така, неусетно Слави се превърна в последна инстанция на Истината. Той казва какво може и какво не може. Кое как се прави и в името на кого и за какво. Страховитият му вид и страховити слова породиха и страха не само у неговите опоненти и врагове, но и у тези, които го подкрепят и харесват.

Като един Зевс Гръмовержец, високо от Олимп раздава присъди, чертае бъдеще, зове народния гняв да му даде силата си, за да построи какво? Не се знае! Ще видите, когато му дойде времето. Ще разберете, когато ви кажа. Страх, породен от неизвестното, обхвана и враговете му и почитателите му. Какво е намислил Слави? Засега знаем, че иска цялата власт, за да сбъдне желанията на суверена. Суверенът обаче са само неговите фенове, но какво от това.

И защо днес да се учудваме, че стъпил на политическата сцена, всички сервилничат пред Слави, без обектът на неговия гняв и революционен патос, разбира се, ГЕРБ? От уважение? Не! От страх. Страх от непознатото.

Знаем кой е Слави – шоуменът, чалгаджията, певецът, водещият. Но кой е Слави политикът?

В един момент всички виждат, че пренебрежителното му отношение към Народното събрание вече не е „куул“. Но политици, анализатори, журналисти го определят като „много мъдър ход“.

Всички виждат, че се скри от погледите на хората, но го определят като „далновидно и умно“. Всички виждат, че връщането на мандата за съставяне на правителство и, заради който влезе в политиката, е безотговорно и грешно. Но, не, всички в хор го определят като най-правилния ход.

Всички разбират, че условието на Слави да му се даде цялата власт е абсурдно и опасно, но се определя като негово право, за да осъществи представите си за държава и държавност, за морал и справедливост. Само дето никой не знае какви са те. Всички знаят, че генезисът на неговият успех и просперитет е силно обвързан с мафиотски и мутренски кръгове, но какво от това.

Как стана така, че любимият и веселяшки чалгар се превърна в страшилище за всички? Дори смелият Петър Волгин се сви като кученце пред назидателния тон на Славчо. Как стана така, че момчето, обвързано с подземния свят, момчето с необясним произход на богатството си, момчето с неясно финансиране на грандиозните му концерти и на собствен телевизионен канал, се превърна от чалгар – в надежда да се „оправим“, от мутра – в сияен образ на надеждата.

А дали е страх или интерес? Дали Славчо е ръженът, а не ръката? А може би обяснението има мистичен характер? Феномен? Съдба?! Божия промисъл? Или просто божие наказание за глупостта на един народ, но и за урок.

Важното е, че има и надежда. И тя е в обективните закони на универсума: „нищо не е вечно“, „всичко си има своя край“, „всяка криза е и възможност“, „от хаоса се поражда редът“ и „след мрака идва светлина“.