Фарът

Фарът е местна туристическа забележителност, разположена на миниатюрен остров, сгушен между залив и нисък риф. Малък ферибот придвижва туристите, а за нас, служителите, има моторница и джет, в случай, че пропуснем последния курс.

Тази вечер останах до по-късно. Тъкмо бях приключил и се готвех да се кача на лодката, когато дочух равномерно пляскане във водата. В залива няма вълни, затова звукът ме изненада. Огледах се и разбрах, че някой плува към острова. Когато доближи до брега и забави ритъм, разбрах, че е жена. Тя излезе грациозно от водата, свали водните очила и плавниците, и се наведе, за да отцеди мократа, събрана на опашка коса. Беше млада и носеше цял спортен бански. Имаше атлетичното тяло на плувкиня с широки рамене и силни, стегнати бедра.

Изправи се и едва тогава ме забеляза. Видимо се стресна и предпазливо пристъпи назад във водата.

„Съжалявам, нямах намерение да Ви изплаша!“, опитах се да я успокоя.

„Не знаех, че по това време тук има някого“, отвърна тя.

„Да, тръгваме си в шест часа с последния ферибот, но имах да довърша доста неща и останах след работа.“

„Разбирам, просто не очаквах да видя някого“, повтори тя и нагази обратно във водата. „Ще се прибирам, приятна вечер!“

„Но моля Ви!“, извиних се аз. „Предполагам, че идвате откъм другата страна на залива, където са хотелите и имате нужда да си починете, преди да плувате обратно. Ще вляза във фара и няма да Ви притеснявам.“

„Благодаря, не съм изморена“, отвърна тя. „Ще тръгвам, приятелите ми ме чакат.“

После се обърна, сложи набързо плавниците и отплува в равномерен, перфектен свободен стил.

Останах силно изненадан. Сигурен бях, че е туристка и се чудех колко ли пъти беше идвала на острова по това време. С тази мисъл се качих на моторницата и се прибрах.

На другия ден бях забравил за нея, докато не стана време да затваряме. Вече се бях запътил към ферибота, когато любопитството ми надделя и реших да видя дали ще дойде пак.

Скоро след като платформата отплава, дочух познатото равномерно пляскане. Изглеждаше сякаш беше прекарала целия си живот във водата. Плуваше бързо и елегантно, със силен и плавен замах.

Този път ме видя още докато беше във водата.

„Пак ли работите извънредно?“

„Да“, смотолевих аз. „Така се случи и днес.“

„Ще ви оставя на спокойствие. Приятна работа!“, каза тя забързано и се приготви да отплува обратно.

„Не ми пречите“, опитах се да я спра. „Искате ли поне вода?“

„Много сте любезен, но не съм жадна“, усмихна се учтиво тя. Усмивката правеше лицето ѝ още по-красиво. „Ще тръгвам, приятна вечер!“

Без да се обръща, тя се гмурна във водата и отплува.

Гледах я леко разочарован как си отива. Искаше ми се да беше останала, но явно се чувстваше притеснена да остане насаме с мен. Нямаше какво повече да направя и потеглих с лодката към брега.

Следващата сутрин се събудих с мисълта за нея. Този път реших, че ако дойде, ще бъда честен и няма да използвам работата като претекст да я видя. Бях много зает: като инструктор по водолазно гмуркане имах доста клиенти. Нетърпеливо изчаках последната група весели туристи да отпътува, взех си очилата и шнорхела и излязох навън. Тя беше вече дошла и свалила плавниците. Седеше на пясъка и изтискваше водата от косата си.

„Честно казано, очаквах да сте тук“, усмихна се тя.

„Ако нямате против, останах, за да Ви предложа да се гмуркаме до отсрещния риф“, отвърнах аз. „Много е красиво, има всякакви риби, раковини, анемонии и цяла джунгла от нюанси на зеленото.“

Тя се поколеба за момент, все още отцеждайки пръските от косата си, но се съгласи: „Добре, обичам красиви гледки. Хайде!“

Почувствах радостно облекчение. „Да плуваме тогава!“, казах нетърпеливо и се запътих към водата. „Все пак ще е добре да знам как да Ви наричам. Казвам се Крис.“

„Аз съм Лоана“, усмихна се тя, надявайки плавниците и водните очила. „Крис, какво ще кажеш за един спринт до скалите?“

„Разбира се“, приех аз предизвикателството.

За секунди от Лоана се видяха само дългите плавници. Без да губя и миг повече, я последвах и аз. Плуваше много бързо. Дадох всичко от себе си и успях да я задмина едва когато стигнахме до рифа.

„За малко да се изложа“, пошегувах се аз. „Май трябва и аз да плувам всеки ден километъра до другата страна на залива.“

„В чудесна форма си“, успокои ме тя. „Хайде, ще плувам до теб.“

Кимнах и се гмурнах.

Лоана плуваше редом с мен и видимо се наслаждаваше на живописната гледка. Съзерцаваше пасажите с пъстри риби, докато не останеше без въздух и изплуваше, за да поеме дъх. Любопитно надничаше между скалите и от време на време ме хващаше за ръката, за да ми покаже някоя излязла от дупката змиорка или огромен рапан. Спираше, за да погали мекия килим от водорасли или просто се отпускаше в безтегловността на морето, сякаш беше част от неговата необятна хармония. Водата я правеше още по-привлекателна – бърза и гъвкава като амазонка, тя се изстрелваше до повърхността и после бавно се рееше надолу с идеално изпънато тяло, само с леки тласъци на дългите си плавници.

„Наистина е красиво, благодаря за неочакваното приключение!“, запъхтяно каза тя, след почти час гмуркане. „Хайде да се връщаме обратно, защото ме чакат за вечеря.“

„Разбира се“, неохотно отвърнах аз, загребвайки бавно, в опит да удължа времето с нея. „Сигурна ли си, че не искаш нещо освежително?“

„Утре“, обеща Лоана и леко докосна ръката ми. „Наистина трябва да тръгвам, благодаря още веднъж.“

След това отплува към другата страна на залива.

Гледах я, докато не се превърна в малка точка и унило се отправих към моторницата. Исках вече да е утре.

Следващият ден ми се стори безкраен. Беше пълно с туристи. Снимаха се, разглеждаха музея, тълпяха се в магазинчето за сувенири и лениво се припичаха на брега. Имаше и доста желаещи за уроци по гмуркане.

Постоянно гледах към другата страна на залива с надеждата, че Лоана може да дойде по-рано, но нея я нямаше. Въодушевлението ми се върна едва когато чух тръбенето на последния ферибот.

Малко след шест часа Лоана изплува от водата и приветливо ми махна с ръка, захвърляйки очилата и плавниците в пясъка. Носеше спортни половинки бански, които разкриваха плоския ѝ корем.

„Как мина работният ден?“

„Бавно!“, пошегувах се аз, „Но дори бавните неща имат край.“

„Дали?“, закачливо отвърна Лоана. „Ще направиш ли частен тур за последната туристка за деня?“

„Разбира се, готов съм да работя извънредно без заплащане“, разсмях се аз, влизайки в шеговития ѝ тон.

„Ще ми покажеш ли фара?“, помоли тя и се запъти към вратата.

Отворих и с лек поклон ѝ направих път да влезе.

Лоана усмихнато прекрачи прага и започна да оглежда наоколо.

Приземното ниво беше преустроено за туристите. Там се помещаваха малък музей със снимки и артефакти от историята на морското градче и на фара, магазин за сувенири, офис за записванията за гмуркане, склад за водолазна екипировка под наем и сервизни помещения.

Лоана мълчаливо разглеждаше фотосите и от време на време спираше, за да прочете надписите под тях.

„Хайде да видим фара“, предложи тя и се запъти към стълбището.

Спираловидните стъпала сякаш отвеждаха в друго време. Вместо с охладен от климатиците въздух, тук ноздрите се изпълваха със застояла влага и с мирис на дърво, варовик и спомени. Макар и поддържани, стълбите все пак издаваха скърцащ звук, натежали от нозете на поколения туристи. Стъпките ни отекваха в тишината, а после звукът им се стопяваше някъде нагоре, сякаш, за да избяга и да се слее с ритъма на морето.

„Фарът е осъвременен и стъклените лещи са заменени с въртящи се прожектори“, започнах да обяснявам аз, когато качихме горе. „Захранва се с електричество, но ако токът спре, се включват резервен генератор или акумулаторни батерии. Управлява се от разстояние, за което отговарям аз.“

Лоана слушаше внимателно, но погледът ѝ се рееше към водната шир, откриваща се през широките прозорци.

„Хайде да излезем на терасата“, подканих я аз.

Тя кимна и се озовахме на кръгла тераса, опасваща стъклената кула на фара. Започваше леко да се здрачава. Небето и морето се сливаха в онази кристална, стоманено синя палитра, оцветяваща хоризонта единствено призори и привечер. Диамантените светлини на хотелите от другата страна на залива прелъстително излъчваха глъч и веселие, и обещаваха горещи страсти и незабравими нощи.

Те бяха пълна противоположност на гладката вода на залива, от която лъхаше спокойствие и дори забвение. Някъде в далечината като светулки проблясваха яхти и кораби.

Дъхът на солена вода се пропиваше в нас и ни превръщаше в частица от безкрайната морска идилия.

Изпитах огромното желание да я целуна, но нямах смелостта да го направя.

„Морето има магическа сила“, Лоана прекъсна тишината. „Никога не можеш да му се наситиш. Дори когато е бурно и страшно, пак те влече към себе си с опасния си чар. Знаеш, че вълните ще те погълнат, но си изкушен да ги опитомиш. А когато се плиска бавно и напевно, морето гали всичките ти сетива. Отпускаш се на повърхността му и ставаш лек, защото кара грижите ти да изчезнат. Поне докато си насаме с него.“

„Красиви думи“, промълвих аз, любувайки се повече на присъствието ѝ, отколкото на гледката.

„Какво ще кажеш за чаша студен чай?“, неочаквано смени темата Лоана.

„Разбира се, от два дни те каня на питие“, шеговито отвърнах аз, тръгвайки обратно надолу.

Налях две чаши чай с лед и лимон. Лоана пресуши нейната на един дъх и каза: „Аз трябва…“

„Знам, трябва да тръгваш“, прекъснах я разочаровано аз. „Семейството ти те чака“.

„Не съм омъжена, нямам деца“, разсмя се Лоана. „Тук съм с приятели.“

„Да те закарам с моторницата или с джета?“

„Много си любезен“, усмихна се отново Лоана. „Ще се видим утре.“

Стоях на брега и гледах как нахлузва плавниците и очилата. После ми изпрати въздушна целувка и се гмурна във водата.

Останах на плажа, докато се стъмни. Тайно се надявах, че ще се върне. Уви, бяхме само аз и морето.

На път към вкъщи небето се покри с облаци, от които закапаха едри капки дъжд – тъкмо в унисон с унилото ми настроение.

На следващия ден валеше още повече. Дъждът не спря дори вечерта. Лоана нямаше да излезе да плува в такова време, затова си въобразих, че може би ще дойде с ферибота. Когато последният за деня пристигна и тя не слезе от него, не ми оставаше нищо друго, освен да призная, че се самозалъгвам. Прибрах се с обратния курс и отидох направо в местния бар, за да потопя несподелените си чувства.

Утрото ме посрещна със слънце и безоблачно синьо небе, което далеч не подобри настроението ми. За сметка на това туристите пристигаха на талази, бързайки да компенсират за лошото време от предния ден.

В шест часа едва успях да се отърва от най-напористите летовници и седнах на брега да чакам Лоана. Напразно се ослушвах да чуя познатото пляскане. Когато започна да се смрачава, мъглявата надежда да я видя отново се изпари напълно. Легнах на пясъка и с празен поглед се вторачих в нощното небе.

Събудих се от студената мокрота на падащи по лицето ми капки. Помислих, че пак вали, но като отворих очи, нямаше облаци. Водата капеше от мокрите коси на Лоана. Беше се надвесила над мен и се усмихваше.

В първия момент помислих, че сънувам. Примигнах невярващо, но тя беше все още там – изваяна като древна статуя. Този път носеше модерни, доста изрязани бикини, заради които изглеждаше като слязла от корицата на списане.

Забелязах, че ниско на корема ѝ има тънък, продълговат белег, като от секцио. Това доста ме озадачи, защото ми беше казала, че няма деца. Но после видях, че белегът продължава назад към гърба ѝ, правейки пълен кръг около тялото ѝ. Въпреки любопитството, не посмях да попитам от какво е.

„Как е гледката към звездите?“, попита Лоана и легна до мен на топлия пясък. „Извинявай, че закъснях.“

„Помислих, че няма да дойдеш… Но как знаеше, че съм тук и те чакам?“, полюбопитствах аз.

„Сигурна бях!“, усмихна се отново тя. „Освен това за нищо на света не бих пропуснала такова звездно небе.“

Луната огряваше кожата ѝ със сребрист блясък. „Разкажи ми историята на фара“, тихо помоли Лоана.

„Историята му е по-скоро легенда“, започнах аз. „Тя гласи, че не е построен, за да предупреждава моряците за плитките води на рифа, а защото на него живеели русалки. Те примамвали с песните си смелите мореплаватели, защото бленували за любов и искали да повярват, че любовта между мъж и русалка е възможна. Осъзнавайки неосъществимата фантазия и отчайващата реалност, самотните пътешественици с покрусени сърца оставяли корабите им сами да се разбият в скалите. Успелите да оцелеят изградили фара, за да спасят други свои побратими от нещастната участ. Някои от тях останали на острова, защото тайно се надявали, че въпреки всичко истинска любов между мъж и русалка може да съществува… По някакъв начин фарът кара и мен да остана. Не знам защо и докога, но усещам, че трябва да съм тук, близо до него.“

„Може би любовта между мъж и русалка все пак е възможна“, замислено промълви Лоана. После ме погледна в очите и каза: „Може би загиналите не са били искрени в любовта си, не са вярвали в нея, затова е завършила трагично. Може би когато любовта е истинска, русалката остава на сушата…, като в легендата.“

После отново замълча, загледана в кадифеното нощно небе. Аз също мълчах, отдаден напълно на магията да съм насаме с нея, звездите, луната и морето.

„Благодаря ти за романтичната история“, отново наруши мълчанието Лоана. „Но стана късно и съм много изморена. Ще ме откараш ли в хотела?“

„Разбира се, колкото и да не ми се иска“, признах аз и отидох да докарам джета.

Поиска да я оставя пред луксозен хотел на крайбрежието. Преди да си тръгне, впи все още солените си от морската вода устни в моите. Целувката ѝ беше дълга и жадна. Изгаряща, обсебваща и утоляваща. Гледах я как се отдалечава и знаех, че никога не съм бил и няма да бъда толкова влюбен.

Сякаш прочела мислите ми, тя се обърна и извика: „Вярвам ти!“

На другата вечер Лоана не дойде. Чаках я дълго, след като се стъмни. Накрая взех джета и отидох в хотела. Оказа се, че момичето на рецепцията е моя позната. Казах ѝ, че търся гостенка на име Лоана, но не знам фамилното ѝ име.

„Имаме само една гостенка на име Лоана, но е освободила стаята днес по обед.“

Не изпитах нищо друго, освен безкрайна, безчувствена пустота. „Сигурна ли си? Не ми спомена, че заминава днес.“

„Да“, потвърди момичето. „Момент, пише, че е оставила писмо.“

Тя се пресегна и извади бял плик. „Адресиран е до Крис от фара, явно това си ти!“, усмихна се и ми подаде плика.

Отворих го, без да очаквам нищо. В него имаше ръчно написана бележка: „Когато любовта е истинска, русалката остава на сушата!“ Отдолу имаше телефонен номер.

Четях и препрочитах текста, докато мисли и емоции ме заливаха като буреносен океан. Изведнъж се сетих за странния ѝ белег. И за мистичната притегателна сила на фара. Обзе ме невероятен страх, че ако позвъня, ще разваля фантазията. После си припомних последните ѝ думи пред хотела. Извадих телефона и смело набрах номера.

„Защо се забави толкова?“, прозвуча отсреща любимият глас на Лоана.