Епопея на забранените

Не, няма грешка, уважаеми читатели. Не става дума за „Забравените“, а за ЗАБРАНЕНИТЕ герои, извършили един от най-великите подвизи в новата ни история. Подвиг, който предизвиква огромен отзвук в Европа и вдъхновява Христо Ботйов да напише най-известното си стихотворение. Подвиг, който промени съдбата на българския народ в стремежа му за културна и духовна независимост. Подвиг, който от десетилетия не се чества на национално ниво, все едно, че фактически е забранен. Доколкото ни е известно, няма друг подобен случай на национално падение в световната история на цивилизованите народи.

Навърши се кръгла годишнина от военната експедиция в Османската империя на най-успешната българска чета през 19-и век, предизвикала сътресение в Европа и в империята, както и сред българската емиграция, и довела до окончателно решение на Църковния въпрос.

На 18 юли 1868 г. (6 юли стар ст.) се навършиха 155 години от дебаркирането на Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на българския бряг.

На 30 юли те дадоха последното си, пето сражение на легендарния връх Бузлуджа (сега официално връх Хаджи Димитър).

Факт, който понастоящем се знае в подробности само от малцина българи.

Събитие дълбоко неизвестно по значимост сред патриотите (а и сред голяма част от останалото народонаселение), при това систематично неглижирано в последните четири десетилетия (поради колизията с „Дома-паметник на БКП“, известен още като „Чинията“, виж по-долу).

Затова събитието беше отбелязано и тази година с гробовно мълчание на национално ниво. Никоя от големите и по-малки медии не обели и дума за него. Мълчаха институции, историци, обществени личности. Тишина!

Това не попречи обаче да се провеждат други патриотични мероприятия.

На 14 юли 2023 г., сред всенародно ликуване и патриотичен подем, тържествено беше открит Пилонът на Рожен. Висок е 111 метра и на него ще се вее българският трикольор.

Дори на 29 юли беше чествана тържествено 106-ата годишнина от смъртта на генерал Иван Колев, героя от Добруджа, чиято памет също беше неглижирана десетилетия наред.

Иначе, на 29 юли БСП проведе пак традиционния си „събор на Бузлуджа“, по случай 132 години организирано социалистическо движение. Времето, по което се отбелязва тържеството, го превръща в един вид ритуално и символично потъпкване костите на героите, дали живота си за нашата свобода, обрича ги на вечна забрава…

Излиза, че наистина споменът за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е подложен на забрана. Специално!

Затова решихме да ги почетем с този кратък текст, като припомним на любознателните и истински патриотично настроени българи, за великият им подвиг.

Считаме, че те заслужават, ако не друго поне едно възпоминание…

Военната епопея

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е българска доброволческа военна част с численост около рота според съвременната терминология (по-точно 124 или 125 души). Формирана е през 1868 г. и навлиза в подвластните на Османската империя български земи през същата година в опит за вдигане на общонародно въстание.

Планът е да поеме към Габровския балкан, където да обяви създаване на Българско привременно правителство. Формированието поначало се е състояло от две чети, които имали свои воеводи, писари и знаменосци. На едната чета воеводата е Хаджи Димитър, писар Ванката Попхристов от Габрово и знаменосец Димитър Заралията. На другата чета воеводата е Стефан Караджа, писар Христо Ботев Дряновски от село Ганчовец, Габровско и знаменосец Георги Чернев.

От спомените на съвременниците става ясно, че в началото 1868 г. се подготвят две самостоятелни чети. Едната с войвода Хаджи Димитър, а другата с войвода Стефан Караджа. Знае се също, че те трябвало да преминат река Дунав на различни места. Четата на Хаджи Димитър между Русе и Свищов, а тази на Караджата между село Рахово, Русенско и Тутракан.

След тях трябва да дебаркират още две чети – на Филип Тотю и Желю войвода. Четирите групи трябвало да се съберат в местността Агликина поляна в Стара планина.

По всичко личи, че това е сериозен и амбициозен план, добре обмислен от стратегическа гледна точка, съставен от хора с военен опит.

По различни причини този план не се осъществява.

Така и не са намерени документи, които да внесат яснота по въпросите кога, къде, защо и от кого е взето решението за обединяване на двете чети. Можем само да предполагаме, че това е станало по споразумение между двамата войводи и техните най-близки сподвижници, тъй като така и не са могли да осигурят достатъчно голям числен състав на дружините си.

Не е известно също къде, кога и кой е провъзгласил Хаджи Димитър за първи войвода, а Стефан Караджа за втори предводител на временно обединената чета. Вероятно това отново е станало съгласно споразумение помежду им. Според статута за ръководство на четите в основата лежи единоначалието. Този принцип явно е спазен и в тези два акта прозира мъдростта на двамата войводи.

Така или иначе действията на четата се явяват връх в четническата стратегия на българското национално-освободително движение през 19-и век. Трябва да минат още четири десетилетия, за да бъде издигнато четническото движение на още по-голяма висота в борбите на за освобождение на българското население в Македония, където също имат своята „Бузлуджа“ – връх Ножот (също отдавна забравен).

След преминало военно обучение четата тръгва от румънското село Петрушан, преминава Дунав през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. (стар стил, 19 юли нов стил) и навлиза в България. Преминаването се осъществява с лодки, предоставени от русенеца Георги Ангелов край село Вардим, при местността Янково гърло, недалеч от устието на река Янтра. Още при дебаркирането те са забелязани от турски патрул, затова войводите провеждат военен съвет, на който е решено да не се обявява въстание, а да се прекъсне телеграфната линия между Русе и Свищов и възможно най-бързо да се достигне Балкана. След това четата се отправя към село Сяръ Яр, където престоява известно време и се снабдява с коне и каруци. Мнозина от съвременниците смятат, а и редица факти говорят, че замисълът е издаден предварително на турските власти и те са били нащрек. Заподозрените са сред дейците на т. нар. „стари“ (Добродетелната дружина)…

Първо сражение

Още същия ден четата е застигната от турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена да заеме позиции в лозята на село Караисен. Отбранявайки се организирано, четниците отблъскват всички атаки, като дават няколко жертви, сред които Арсо Мартинов и Александър Василев. След смрачаване, с находчива маневра отрядът безшумно обхожда турските позиции и продължава на юг.

Второ сражение

Сутринта на 8/20 (стар/нов стил) юли четниците решават да се укрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и без да успеят да починат, отново трябва да приемат боя. След няколкочасово сражение пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. С точна стрелба атаките са отбити и през нощта отрядът отново продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник – Пеню Хаджипенев (Тошооглу).

Трето сражение

Четата избира направление за движение западно от село Бяла черква и прекосява река Росица, но не успява да се откъсне от противника. Вместо това на 9/21 (стар/нов стил) юли, близо до село Вишовград Търновско се сблъсква с 4000 души редовна войска в местността Дълги дол и отново е принудена да влезе в бой. За трите дни марш от Дунава към Балкана това е трето сражение без никакъв отдих. Редовните турски части атакуват фронтално четническите позиции, на моменти се стига до ръкопашен бой с многочисления враг и броят на боеспособните четници намалява до 85 души (т.е. невъзстановими загуби 30%). Дочакали нощта, четниците се изтеглят на север и с обходен маньовър поемат към планините, но не успяват да скрият следите си. Цялата турска власт, и гражданска, и военна, е вдигната по тревога, прехвърлят се нередовни и редовни военни части. Разузнава се по цялата област, а информацията за движението на четата се предава веднага по телеграфа в Русе.

Четвърто сражение

Четвъртото сражение е при село Канлъдере на 10/22 (стар/нов стил) юли, където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Лошата позиция принуждава войводите да заповядат фронтална атака на една височина. Знаменосецът Георги Чернев е убит, а освен това турците, макар и с цената на големи загуби, успяват да пленят тежко ранения Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски, височината е овладяна и от тази позиция боят продължава до късния следобед. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват задълго да се откъснат от преследвачите.

На 13/25 (стар/нов стил) юли достигат до село Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като междувременно група от 14-15 души изостава и се изгубва от основния отряд.

Пето сражение

Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18/30 (стар/нов стил) юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни и нередовни турски части в състав около 700 души. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби. Някои учени считат, че в яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват само четирима. А пък войводата Стефан Караджа умира на 31 юли/12 август (стар/нов стил) от раните си в затвора.

Отзвукът

Като военно постижение операцията на четата е ненадмината в историята на национално-освободителните борби на българския народ през 19-и век.

Те изминават около 150 км за 11 дни, водят пет големи сражения. Въпреки че на 18/30 (стар/нов стил) юли остават само около 30 души (т.е. загуби около 75%), отрядът остава боеспособен до самия край. В края на краищата загиват почти всички четници, но нанасят извънредно големи загуби на врага.

Това показва, че става въпрос за изключително боеспособно подразделение, което оцелява при невероятно превъзходство на противника, достигащо до 20-40 пъти и продължава да оказва активна съпротива. Фактически формированието в размер на една рота се сражава успешно с военни единици с размер на няколко полка.

Високата порта е буквално шокирана от големите загуби сред башибозука и редовната армия и от военната ефективност на отряда, който първоначално е представян за разпасана банда (не без внушенията на „старите“). Като цяло османското командване насочва военни сили и нередовни части в размер на съвременна дивизия. Спешно е командирован на място, за да се справи с положението, известният Митхад паша.

Фактите говорят за висока дисциплина в четата, отлично командване, много добро осигуряване с оръжие, муниции, шанцови инструменти, храна и т.н.

Нищо от това не е случайно. Най-малко 40 души от четниците са преминали основно военно обучение във Втората българска легия, мнозина имат опит в други чети, а в ръководството има двама офицери, като единият играе ролята на началник-щаб, а другият на главен военен съветник. Европейските военни специалисти са впечатлени от бойните умения на отряда – бързи преходи, сполучливи маньоври, активна отбрана, включително окопаване, атаки и контраатаки, успешни пробиви, включително по тъмно, всичко това на фона на дисциплина и командване, характерни за обучена военна част. Отрядът като по чудо запазва боеспособност до самия край и до финалния пробив, който може да се смята за успешен, тъй като все пак няколко души успяват да преминат през вражеските позиции…

Събитието разтърсва Европа, Османската империя и българската емиграция.

Българското население в империята получава откъслечна информация главно от слухове и от официозната протурска преса.

По-късно събитието придобива легендарен характер. Христо Ботйов също е потресен от събитието и създава най-величавото си поетично произведение. Три години по-късно той пише знаменитата си статия „Петрушан“, където накрая обобщава:

При всичките гонения и преследвания от „старите“ (с презрение споменуваме туй име) те найдоха истинни патриоти, добиха средства и минаха, та измряха.

Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество – на първата извести падането, на второто възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите „Болгаристан калктъ“ и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без да иска, призна името на робите си – призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.

И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им пожелаха „добър час и добра стига!“ – чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на техните клети майки, които са вече майки и нам!…

„Петрушан“, Христо Ботйов, вестник „Дума“, г. I, бр. 3 от 8 юли 1871 г.

Фактически тук Ботйов казва всичко.

Подвигът на четниците отваря нова глава не само във въоръжената политическа борба на българския народ, но и в борбата за културно възраждане. Многократно отлаганото под натиска на Русия решение на Църковния въпрос бързо е придвижено (окачено на „галваническа кука“, т.е. съживено).

Високата порта е дотолкова стресната от големите жертви които дава редовната войска в битките с четата, като същевременно още повече се бои от брожения и въстания сред българите-християни, че с несвойствена за ориенталската администрация бързина задвижва Църковния въпрос и на 28 февруари 1870 г., султанът издава знаменития Ферман за създаване на българската Екзархия, въпреки съпротивата на Русия.

Защото във Високата порта са убедени, че зад четническото движение стои Русия и решават да противодействат, понеже Русия е против българската църковна независимост. Това е огромна победа за българския народ, с която се установява автономна българска църква и официално се очертават етническите граници на българската народност. Българите се сдобиват с документ, който не притежава никой друг европейски народ.

Без подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа обстоятелствата едва ли биха се стекли така благоприятно за българската църковна и културна независимост.

Едновременно с това, отчитайки поуките от крайния неуспех на експедицията, самото национално освободително движение преминава на ново, по-високо ниво, съчетавайки всенародна революционна организация с четническата инвазия. Наред е Васил Левски с неговия проект за вътрешна революционна организация.

Тази страгегия ще се използва не само при Априлското въстание, но и в революционната борба в Македония и Одринско.

Легендата

Прославените войводи загиват и двамата на една и съща, 28-годишна възраст.

Те се превръщат в първите български национални герои в съвременния смисъл на думата, с присъщите на модерната епоха маркери – медийна известност и хиляди последователи. Както отбелязват редица историци, до Априлското въстание с неговото Баташко клане и Ботева чета (1876 г.) в европейския печат най-много публикации по „българския въпрос“ имало за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Традиционната народна култура възприема двамата герои в духа на прастарите митологични представи, познати ни от епическите образи на Крали Марко, Момчил и Иван Шишман. За Хаджи Димитър и Стефан Караджа се разказват невероятни истории и се създават „модерни“ митове. Могъщото поетично слово на Ботйов прави внушението още по-силно – дори и в смъртния си час Хаджи Димитър търси „духа на Караджата“, а онзи, „който падне в бой свобода, той не умира“. Самият Ботйов, както повечето емигранти и политически деятели по онова време, е поразен и възхитен от размаха на събитието и написва на един дъх знаменитото си стихотворение. Творба за историческите събития, около която съвременните „патриоти“ имат най-обща представа и не знаят никакви съществени факти. Защото подвигът на героите, един от най-величавите в историята ни, е фактически забравен, а някои факти реално са подложени на негласно забвение, къде умишлено, къде вследствие общия упадък на националното съзнание.

Защо героите бяха забранени

Именно – фактически „забранени“, а не „забравени“!

До голяма степен забвението беше рязко засилено след 1981 г., когато на връх Хаджи Димитър (преименуван през 1942 г. и носещ официално това име и досега) беше построен „Дом-паметника на БКП“, известен още като „Чинията“.

Откакто той е построен, за героичната епопея на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се говори все по-рядко. В учебниците се споменава с пет реда въпреки, че това събитие покрай всичко останало, е една от решаващите причини които подтикват Високата порта да публикува прочутия султански Ферман от 28 февруари 1870 г.

Върхът официално е преименуван на „Хаджи Димитър“ от „монархофашистката власт“ през 1942 г. Така се споменаваше до 1981 г. Оттогава се употребява само старото турско име „Бузлуджа“, въпреки че официално името на върха си остава пак „Хаджи Димитър“. Тази географска бъркотия много точно символизира антинационалната политика на Партията-държава, представляваща по същество Кастата на АБпФК.

Днес подвигът на четата е почти забравен. Името „Хаджи Димитър“ вече не се употребява за върха. Младото поколение рядко се сеща, че „там на Балкана“ значи Бузлуджа. Скромният (новопостроен) паметник на четниците е прихлупен в ниското и е притиснат от гигантската Чиния на върха. Едно езическо капище светотатствено забучено на свещения връх. По същия начин монументът на Съветската армия затиска София, а пловдивският Альоша господства над жалкото паметниче на Левски.

Ясно е, че това не са исторически паметници, а монументи на престъпници, унищожили в България около 30 000 души, а в целия свят, за 74 години около 140 милиона души.

Около скромния паметник на героите се организират от време на време тихи и дискретни „патриотични“ мероприятия, предимно от формации близки до БСП (т.е. близки до Кастата на АБпФК). Като се следи проявите да не излизат извън контрол, например да не възникнат неподходящи въпроси, като например „защо Чинията е там горе, а гробовете на героите тук долу“…

Може би в тази връзка годишнината беше отбелязана на 14 юли 2023 г. с едно съвсем скромно тържество, съвсем незабележимо на национално ниво. Или казано по-общо, никой от „патриотите“ не се досети за годишнината…

Проявата се организира за девета поредна година по инициатива на Областна администрация Русе и с активното съдействие на Община Ценово!

По стъпките на героите, които преди 155 години разбуниха духовете не само в поробена България, но и в Европа, тръгнаха 50 (!) души.

Походът завърши в подножието на връх Бузлуджа (всъщност върхът официално все още се нарича „Хаджи Димитър“, откакто е преименуван през 1942 г.), където по традиция ще се проведе възстановка на последното сражение. Към русенската група се присъединиха членове на Туристическо дружество „Узана“ от Габрово. Походът започна от местността „Янково гърло“, където четата слиза на българския бряг.

Сред гостите, дошли да почетат паметта на четниците и двамата войводи бяха председателят на Общинския съвет в Ценово Георги Георгиев, общински съветници и представители на местната структура на войнството офицери от резерва. Изказване направи също и Тодорина Тодорова, председател на Народно читалище „Христо Ботев“ в село Новград. Свещеникът отец Виктор отслужи заупокойна молитва.

Не бива да се шуми по въпроса, за да не излязат наяве престъпленията срещу нацията, извършени от дедовците (АБпФК) на сегашните Внуци (аналогично постъпват Внуците в МВнР, по отношение на Македонския въпрос). Защото идеята, която символизира Чинията, била по-важна от подвига на героите от Бузлуджа. Затова раждането на Партията е важното събитие, а не саможертвата на четниците.

Последните трябва да се забравят, за да не смущават люлката на Комунизма… Изобщо, истинският патриотизъм трябва да бъде маргинализиран и дори осъден като „национализъм“ (както например от левичарите неомарксисти). Затова Кастата заблаговременно е блокирала т. нар. „патриотична политическа ниша“ посредством квазипатриотични организации с проруска насоченост като „Възраждане“, БНС, „Атака“ и други, като е проникнала и в т. нар. „ВМРО“.

Увековечаване на червеното капище

Взети са сериозни мерки за увековечаване на Капището, в ролята му на обичайното място за ежегодни срещи на генеричните поколения на АБпФК.

Затова и монументът е включен в Националния парк-музей „Шипка-Бузлуджа“, в качеството на мемориален комплекс на открито, в Средна Стара планина. Този Национален парк обхваща също монументални обекти и паркови територии в Община Казанлък: в град Шипка, в село Шейново и в Шипченската планина.

На 14 август 2021 г., станаха обществено известни машинациите около идеята „Домът-паметник на БКП“ на връх Хаджи Димитър да бъде превърнат в паметник от национално значение. Тогава стана ясно, че зад Червения заговор за реинкарнацията на Чинията стоят реални имена на хора с титли, експертиза и претенции, от т. нар. Специализиран експертен съвет за опазване на недвижимите културни ценности (СЕСОНКЦ).

Това стана възможно, вследствие на запитване от страна на депутата от „Демократична България“ (ДБ), Мартин Димитров, към министъра на културата, относно това, кои са експертите, взели това скандално решение.

Не знаем дали това питане е съгласувано с партийните му другари, но едва ли. Защото дедите на някои от тях сигурно са изобразени по мозайките в търбуха на Чинията. Това се потвърждава и от оглушителното мълчание от страна на ръководството на т. нар. Модерна градска левица. Единствено може да се направи извода, че г-н Мартин Димитров изглежда не е генерично свързан с Кастата АБпФК, което го превръща в нещо като бяла врана сред останалите лидери в ДБ.

От отговара на министъра се изясни, че Предложението за Решение е от директора на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН), арх. Петър Петров и е гласувано единодушно от членовете на Специализирания съвет, при двама въздържали се и един отсъстващ, а именно:

арх. Петър Петров – директор на НИНКН,
проф. д-р Хитко Вачев – председател на СЕСОНКЦ,
арх. Дарина Димитрова – зам.-председател на СЕСОНКЦ,
проф. д-р Анелия Божкова,
доц. Д-р Иван Ванев,
д-р Здравка Куркутова,
арх. Диляна Кирова,
арх. Петкана Бакалова,
проф. д-р Валентин Тодоров,
д-р Найден Прахов,
проф. д-р арх. Тодор Булев,
арх. Юлий Фърков.

Има само двама въздържали се: доц. д-р Стефан Александров и Георги Кръстев.

Отсъстващият, закономерно, е гл. асистент д-р Никифор Харалампиев.

Той участва в екипа на Фондация „Проект Бузлуджа“, която се опитва да реинкарнира Червеното капище и следователно е заинтересовано лице. Това показва, че деянието е замислено твърде внимателно и е осигурено с всестранна юридическа подкрепа. Естествено, на посоченото заседание на СЕСОНКЦ прения не е имало, алтернативни гледища не са споменати. Просто членовете на Съвета, като едни класически заговорници, са бързали, в суматохата на конституционната криза да пробутат решението за подпис от министъра, който не би трябвало да е проблем, предвид червеното му потекло.

Заседанието е под №92 и e можело да се види на видеозапис, но записът вече не е налице, така че засега датата на заседание 92 на СЕСОНКЦ, не е известна.

Излязоха приказки, че почти всички от посочения състав на СЕСОНКЦ са Деца, Внуци или Близки роднини на АБпФК, включително „тъмносиният“ арх. П. Петров (не е чудно, от опит знаем, че немалка част от т.нар. „тъмносини“ се оказаха преимуществено Внуци или Близки роднини). Дали това е вярно, не се знае, но със сигурност ще стане ясно. Та нали в България всички се познаваме…

Изказа се и друга хипотеза, в смисъл, че членовете са изкушени от Мамона, в лицето на иженарицаемата Фондация. Тази хипотеза според нас също е допустима за обсъждане, предвид обичайната практика в страната и сред „народната интелигенция“.

Освен това, според сведенията от цитирания по-горе източник фондацията била поместила на официалната си страница следното цинично заявление:

„Нашата цел за бъдещето е да запазим сградата като място на взаимно разбирателство, толерантност и образование, символ на разрешения конфликт, който може да служи за пример за хилядите други забравени паметници и обекти“.

Цитираното изявление представлява квинтесенция на целия замисъл около заговора. Този бисер на посткомунистическия реализъм може да накара дори и Нечестивия да се пръсне от завист, защото неговите опити да коментира Евангелието биха изглеждали като жалки напъни на профан в сравнение с посочения шедьовър.

На всичкото отгоре, този бисер на Червения Новоезик, дори и в буквалния му прочит, е пълен логически нонсенс:

Какъв „разрешен конфликт“, какво „взаимно разбирателство и толерантност“ може да съществува, когато десетките хиляди жертви на комунизма са забравени и само тук-там се мяркат мизерни паметничета на фона на стотиците комунистически монументи, често издигнати върху разрушени паметници на български патриоти.

За какво „образование“ става въпрос, когато 30 години беше забранено да се преподава най-новата българска история, като в резултат се възпитат едни индиферентни поколения, нищо непомнещи от близката история, за да бъдат лесно манипулирани по площадите…

Изобщо как може да се допусне съществуването на такъв „паметник“ на престъпен режим, изграден върху костите на героите, дали живота си за нашата свобода.

Оказа се обаче, че дългогодишната борба за утвърждаване люлката на комунизма („Чинията“) като върховен национален символ завърши с пълна победа за наследниците на АБпФК.

Защото на 11 февруари 2023 г. се разбра, че бившият министър на културата още през 2021 г. тайно е утвърдил т.нар. „Червено капище“ (официално „Дом-паметник на БКП“) за паметник на културата с национално значение, като същевременно през цялото време (близо 14 месеца) като служебен министър, е проявил пълна индиферентност по отношение на същия казус относно най-големия комунистически лагер на БКП – „Белене“, т.е. също за утвърждаване като паметник на културата с национално звачение.

С това разбира се, не искаме да твърдим, че и двата обекта е редно да станат паметници на културата с национално значение. Това е справедливо само във втория случай, тъй като в първия става въпрос за паметник на престъпна групировка, изтребила между 20 000 и 30 000 български граждани.

Този акт за „Чинията“ е влязъл в сила със Заповед №РД9Д-20 от 13 септември 2021 г., подписана от тогавашния заместник-министър на културата Пламен Славов. Той е известен още и като народен представител от БСП в 38-ото, 40-ото и 42-ото Народно събрание, което със сигурност означава, че е Син или Роднина на АБпФК.

Знаменателен е фактът, че Заповедта е подписана само три дни преди разформироване служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Румен Радев. Явно е имало голямо бързане, защото не беше ясно дали няма да има редовно правителство!

Но не бива да се заблуждаваме: решението е било в ръцете на „културния“ министър Велислав Минеков, назначен от президента Румен Радев. Иначе е известен в обществото като „Ковчежник“ (т.е. носач на ковчези) и „Яйцеметач“, защото мяташе яйца срещу институциите по време на т.нар. „протести“, включително и срещу тази, в която влезе по-късно като министър. А пък не е подписал лично заповедта, защото би се оказал в конфликт на интереси (неговият баща, Величко Минеков, началник на скулпторите при Тодор Живков, е автор на скулптури, изложени в Монумент „Дом на БКП“). 

Заповедта никъде не е оповестявана публично, което може би означава, че е възможно да бъде обжалвана. Още повече, че като адрес на обекта се споменава старото турско име „връх Бузлуджа“, а доколкото ни е известно, върхът и досега носи името „Хаджи Димитър“. Освен това, като официално наименование на обекта, в цитираната Заповед е посочено „Дом-паметник на връх Бузлуджа“. А пък изначалното оригинално наименование по строителни книжа е „Дом-паметник на БКП“…

Върхът понастоящем е неофициално и негласно преименуван обратно със старото му турско име „Бузлуджа“, за да не напомня на изпадналите в амнезия поколения, че комунистическото капище което стърчи на него, затиска със страшна сила костите на герои, дали живота си за българския народ, който ги е забравил вече…

Има обаче проблем. Главният символ на победилия комунизъм е в опасност и се руши. Затова от няколко години тихо и кротко вървят възстановителни работи от международен екип с привлечени значителни финансови средства от леви и левичарски донори. Своята лепта внесоха не само от първото служебно правителство на президента (2021-2022 г.), но и от редовното правителство на Кирил Петков (13 декември 2021-2 август 2022 г.), което се отчете с 400 000 лв. в самия край на своето управление!

В това няма нищо странно: и двете правителства имат здрава генерична връзка с АБпФК. А иначе и досега работата напредваше с пълна пара. Външни донори снасяха солиден финансов ресурс. Ентусиазирани европейски реставратори-левичари вдъхновено работеха в утробата на Чинията по ремонта и възстановяване на прославящите комунизма мозаечни символи.

Рекламата на „обекта“ върви вече по целия свят.

А пък млада архитектка, за която се твърди, че е внучка на АБпФК, ръководи проекта. Въодушевлението е голямо, та това е знаков паметник за потомците на цялата Каста. Той ще бъде осветен официално като техен Дом, рождена люлка и техен храм, където се събират, за да се кланят на Маркс, Енгелс и Тодор Живков с мрачни езически обреди и кощунствени церемонии, замисляйки как да низвергнат България в обятията на любимата Русия, Матушката на техните дедовци…

Предателството

Както обяснихме и преди, върхът официално е преименуван на връх Хаджи Димитър още през далечната 1942 г. Така се споменаваше до 1981 г., когато там беше построен Дом-паметника на БКП. Оттогава в общественото пространство от медиите се насажда (а големите медии са в ръцете на Внуци и Роднини на АБпФК) само старото турско име на върха – Бузлуджа, въпреки че официално името си остава Хаджи Димитър.

Този връх би трябвало да е свято място за всеки истински български патриот. Тук на 18 юли 1868 г. става последното сражение на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Тя е най-силната във военно и организационно отношение, навлизала в османска България, чак до вачалото на 20-и в. в Македония. Води пет кръвопролитни сражения с редовна и нередовна турска войска, превъзхождаща ги десетки пъти. Петото, последно епично сражение се провежда на легендарния връх. Загиват всички, пада убит и Хаджи Димитър, само четирима четници успяват като по чудо да пробият обръча.

Това са българските Термопили. Няма по-славна битка в българската четническа история (сравнима е може би само с битката за връх Ножот, 1907 г.). Сражението отеква по цяла Европа и хвърля в паника Високата порта.

Събитието вече е абсолютно неглижирано и почти не се споменава в общественото пространство. Ако става въпрос за знаменит връх, говори се само за Шипка, защото е свързан с Русия.

Уви, всичко това е забравено на фона на патреотарската мъгла, изкуствено създавана от медии и институции чрез нелепи и помпозни мероприятия (пилони, заря-проверки и темподобни церемонии), примитивен битовизъм и историческа забрава, включително и за факти, които могат да представляват голяма национална гордост.

Целта е с времето да избледнее споменът за престъпленията на комунизма в България и за имената на извършителите, принадлежащи към кастата на АБпФК.

Политика провеждана активно и целенасочено от техните Внуци, роднини и Клиентела – неформалната групировка която държи икономическата власт в стараната и често пъти се домогва и до политическата.