Детето-агресор: престъпник или жертва?

„Чувството на безсилие поражда уважение към силния. Не само възрастният, а всеки по-голям и по-силен може най-брутално да изрази недоволството си, чрез сила да подкрепи искането си и да наложи послушание; и безнаказано да причини несправедливост. Със собствения си пример подценяваме слабото. Лошият личен пример създава лошо бъдеще.“

Януш Корчак, „Правото на детето да бъде уважавано“.

Напоследък детската агресия е в медийния фокус. За нейни причинители сочим образователната система, социалните мрежи и улицата. Търсим решения да се справим с подрастващите. Но дали не прескачаме основното стъпало – възрастните и техния багаж от детството? И дали сме наясно, че проявата на агресия е нормална стъпка в детското развитие?

С личния си пример ежедневно показваме на децата, че ако си по-голям и по силен, автоматично имаш власт над по-малкия и по-слаб от теб. Дори най-невинното „Защото аз така казах“, с което сме израснали всички, може да внуши погрешни схващания в главата на едно дете.

Ако у дома единият родител е насилник, а другият – жертва, кое поведение ще избере да последва детето и има ли друг път към неговото бъдещо Аз? И ако децата са наше огледало, тогава кой трябва да носи отговорност за техните постъпки?

Без да съдим родителите, ще си позволим да кажем, че те често повтарят модела на възпитание от детството си, а той обикновено е остарял и авторитарен.

Авторитарният родител

Според клиничния психолог Диана Баумринд, авторитарният стил на възпитание изгражда у детето пасивни добродетели – като послушание и дисциплина – и го възпира от активни – като инициативност, самостоятелност и поемане на риск. Това несъмнено води до ниска самооценка, нерешителност и проблеми с общуването.

Прекалената смиреност показва на останалите, че си слаб и зависим, и те лесно могат да упражняват власт над теб: „Ти си лесна плячка, ти си жертва“.

От друга страна, прекаленият натиск на авторитарния родител може да породи бунт. Детето показва, че не желае да бъде насилвано да изпълнява заповеди и прави точно обратното на това, което родителят иска от него. Често обаче то се страхува да покаже различно поведение вкъщи и го проявява в детската градина, училището, улицата. Детето мисли така: „Ако баща ми ме подчинява с бой, защо аз да не подчиня с бой друг слабак?“, „Мама каза, че съм глупава, защо да се боря за добър успех?“ и „Всички казват, че имам кривия нос на чичо си, като порасна ще се оперирам!“.

Агресивният и неадекватният родител – еднакво опасни – програмира в малкото човече страх, несигурност, мнителност, гняв и апатия. Агресивният осквернява детската невинност и потъпква правото на детство. Неадекватният вменява объркани и грешни нрави в света на детето, и то ги носи цял живот.

Агресията не е само в шамарите; тя е в думите, действията и бездействията. Тя е в детето, което ще спъне момиченцето в коридора от завист, че майка и я прегръща, когато я изпраща до училище, а неговата никога не му е показвала обич. Кой е насилникът тук?

Думите и личният пример

Децата са изключително крехки създания и приемат нещата много лично. Дали внимаваме с шегите си с тях? Изпълняваме ли поетите обещания? Ние сме прозорецът на детето към света на възрастните и към неговия собствен свят, затова е редно да бъдем тактични в гледката, която му разкриваме.

Моят баща често ми казваше: „Грозничкото ми момиченце“, разбира се, с много любов и против уроки. Това обаче ме караше всеки път да търся в огледалото несъвършенствата си и да ги ненавиждам.

Какво се случва с дете, на което системно повтарят, че е лошо?

Неспазените обещания също оставят горчив привкус на съмнение у детето. Те му показват, че човек може лесно да се отметне от дадената дума и да не търпи последствия. Докъде биха могли да доведат подобни убеждения?

Житейски уроци

Нашата мисия е да научим децата да живеят в настоящето и да сме до тях, когато имат нужда от нас. Да разберат важността на това да си учтив и любезен. Да приемат смирено победите и с гордо вдигната глава – загубите в конкурси или състезания. Да знаят, че също като тях, и другите имат чувства, и не бива да им причиняват това, което не биха искали на тях да им бъде причинено. Да овладяват емоциите си и тушират гнева си.

За да бъдат успешно предадени житейските уроци, детето трябва да ни има доверие. Ако отвръщаме на гневните му изблици с гняв, какво ще постигнем? Ако го накараме със сила да спре да вика и тръшка, това ще реши ли проблема и ще предотврати ли бъдещи подобни прояви?

Затова е важно да покажем мъдрост и правилно да разбираме детската агресия. Тя обаче има и друг смисъл.

Симптом и норма

Aгресията не е просто отражение на заучени от възрастните поведенчески модели. Тя е отчаян вик за внимание и неистова нужда от контрол. Тя казва: „Вижте ме, тук съм, изгубен съм…“.

В обръщение към магистрати през 1946 г. британският психиатър, педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът казва, че една детска кражба може да се разглежда като търсене на нещо изгубено – усещането за любов, емоционална подкрепа и разбиране.

Според Уиникът, в нормалния стадий на развитието си, детето трябва да изпробва способностите си – да разхвърля, руши, стряска, похабява и присвоява, подтикнато от примитивен инстинкт и любопитство.
Ако домът и семейството устоят на всички тези набези на детето, то се успокоява и измества фокусa си върху игрите.

Полският лекар и педагог Януш Корчак разглежда растежа на организма като огромно усилие и протичане на болест. Наблюденията му показват тясна връзка между психическото и физическото изменение у детето. Към едно дете с болки в стомаха например ще се отнесем много по-внимателно, ще му сервираме вкусна храна и ще го пазим от физическо натоварване. Защо да не подходим по същия начин и към целия процес на неговия растеж?

Когато едно дете тепърва опознава емоциите си и се учи да ги овладява, как се справят с това възрастните около него, какво му показват, на какво го учат? Когато не знае кое е правилно, как го насочват?

Гневът е неизменна емоция за всички нас. Малките деца нямат импулсите да се справят с него, нямат опита да го контролират. Детският мозък е развиващ се мозък, който в момент на афект не е в състояние да работи на ниво разсъждение.

Родители, възпитатели, учители не просто трябва да дават пример в овладяването на гнева, но и да следят зорко процеса на неговото развитие. Възрастните трябва да са до детето в трудните моменти и да не позволят гневът да се превърне в агресия. До определена възраст и в определен вид агресията е нормално поведение и трупане на опит за малкото дете, но за да сме му полезни, трябва да я познаваме.

Ако психически здраво дете, преминало периода на опознаване на своите емоции, проявява психическа нестабилност, почти сигурно е, че в основата на проблема стои възрастен.

Превенция за успех

Всяко семейство е отделен свят и може да избира как да подходи. Някои се решават на второ дете, защото грижата за по-малък брат или сестра пораждат емпатия и споделеност. Други си вземат домашен любимец, защото грижата за животните учи на внимание и отговорност.

Дотук става ясно, че най-често срещаните грешки на родителите са неосъзнати и се предават от поколение на поколение. Но нашето съвремие предлага достъпна информация за всичко, което ни вълнува и не можем да си позволим невежество във възпитанието. Педагози, психолози и педиатри са създали огромен брой източници с ценни съвети за разпознаване на детското поведение и решения за неговото овладяване.

Ако все пак родителят-настойник усеща, че не може да се справи с определено поведение на детето, не е срамно да се посъветва с училищния психолог, със семеен терапевт или с друг подходящ специалист. Но пък е престъпно да не го направи.

Защото както казва Уиникът: „Трудното дете е това дете, което не е успяло да се приспособи към света в ранните си години“. А за това сме отговорни ние, възрастните.