Денят на независимостта

Актът по обявяване независимостта на България е събитие, неглижирано в още по-голяма степен отколкото Съединението. Това отношение се корени също в марксистката историография, която нанесе на историческата наука непоправими и до днес щети.

Причината е преди всичко личността на княз Фердинанд, който се отъждествяваше най-вече със събитието. Личност, върху която червените историци стоварваха вината за всички нещастия, сполетели България по-нататък.

Теза, която и до днес преобладава в учебниците и в статиите в Мрежата. Това е нещо като димна завеса, която трябва да прикрие истинската причина за катастрофите – проруската политика на ред български правителства .

Така ли е наистина?

И с какво е фатална датата на обявяване на Независимостта?

Нека се върнем 13 години назад.

На 15 юли 1895 г. насред София, след добре координирана акция, със съдействие на полицията, е убит бившият министър-председател Стефан Стамболов. Със сигурност е замесено новото русофилско правителство на Народната партия, начело с Константин Стоилов. Изглежда и князът е знаел, че се готви такова нещо.

Но най-вероятният заподозрян в организирането на убийството е всемогъщият Азиатски департамент (отдел на Руското императорско външно министерство, в чиято сфера на действие влиза България). Това е организаторът на редица политически и военни акции, включително заговори, бунтове, преврати и опити за преврати (1886 г.), както и атентати и всякакви подривни действия срещу България в предишните години.

Първата задача на новото правителство е помирение с Русия. В деня след атентата, българската делегация, която вече е пристигнала в Санкт Петербург, за да издейства признаването на българския княз от Русия, получава поканата за дълго отлаганата аудиенция при Николай II. Но за това трябва да се плати определена цена.

На 22 януари 1896 г. князът издава специален манифест и на 1 февруари 1896 г. в София, престолонаследникът княз Борис Търновски приема православното причастие, донесено от пратеник на руския император. С този акт престолонаследникът символично преминава в лоното на Православната църква.

Русия оттегля ветото си и в следващите няколко дни всички Велики сили признават Фердинанд за княз на България. Всички български бегълци-превратаджии, до един офицери с високи чинове в руската армия, са амнистирани и назначени в българската със същите чинове. Това предизвиква масово недоволство сред българските офицери, лоялно служили на страната си. Масово започват да се издигат руски паметници, включително и на разстреляни за измяна превратаджии. Русия става незаобиколим фактор за Княжеството.

След 1896 г. до фаталната 1913 г. се изреждат 8 управляващи партии, от които 7 са русофилски и крайно русофилски.

На 22 септември 1908 г., при русофилското правителство на Демократическата партия (министър-председател Александър Малинов) тържествено е обявен в Търново актът за Независимостта.

Княз Фердинанд прочита Манифест към българския народ, с който България е обявена за независимо царство. Манифестът е написан от Александър Малинов, а преамбюлът му е издържан в ласкателен и угоднически към Русия стил.

Избран е много подходящ момент. Великите сили или са заети в други конфликти (Франция и Германия), или съчувстват на България (Австро-Унгария). Русия е готова да подкрепи акта срещу някои нови отстъпки.

Дотогава България е била „трибутарно васално княжество“, което дължи годишен данък на султана и е подложено на редица митнически, дипломатически, съдебни, икономически и международно-правни ограничения, като суверенитетът ѝ се стеснява и от редица привилегии на европейските държава. Т.е., страната не е пълноправен субект на тогавашното международно право.

Актът на Независимостта решава с един замах тези проблеми. Русия и останалите Велики сили го одобряват. Решени са и финансовите въпроси. Русия опрощава дълговете на Турция от последната война, срещу което България се задължава да ѝ изплати 82 милиона златни лева за един дълъг срок. Фактически, това е цената на българската независимост.

Балканският съюз

Оттук нататък, България започва да се движи в коловозите на руската политика. Следва управление на 5 русофилски партии. Събитията след помирението с Русия от 1896 г., както и около обявяването на независимостта през 1908 г., създават в русофилските партии твърдото убеждение, че бъдещето на България е в следването на руската политика, която щяла да съдейства за осъществяването на националното обединение. Те не са знаели, че в новата геополитическа обстановка Русия е заложила на Сърбия, в ролята на заплаха за южния фланг на Австро-Унгария.

В тази обстановка започва подготовката на съюз между трите балкански държави: България, Гърция и Сърбия, насочен към война с Турция. Естествен организатор на такъв съюз се очертава България, като най-голяма и най-силна държава на полуострова. Разговори в тази насока се водят от доста време преди 1912 г., но съществуват и много противоречия между балканските държави, свързани с разпределението на османското наследство.

Главен посредник за Балкански съюз се явява Русия, която смята да го използва в бъдеще срещу Австро-Унгария. Тя спомага за сключване на договор между Сърбия и България (13 март 1912 г.) за война срещу Турция, като същевременно съюзниците се задължават да си осигуряват помощ срещу нападение на трети страни. Договорът съдържа протокол за разпределение на отвоюваните от Турция територии, като за спорните зони се определя арбитраж, лично от страна на руския император.

През август 1912 г. е сключено споразумение между България и Черна гора, с което последната се ангажира да започне бойните действия преди останалите съюзници и в замяна на това получава заем 2 250 000 лева от България.

На 29 май 1912 г. е сключен таен договор за военно сътрудничество между България и Гърция. В този договор обаче не става въпрос за териториални подялби. Именно този пропуск, както и казусът с арбитража на руския император, ще взривят после Балканския съюз.

В действителност това не са пропуски. Главното действащо лице в създаването на Балканския съюз е министър-председателят на България (16 март 1911 г. – 1 юни 1913 г.) от Народната партия, Иван Евстратиев Гешов. Балканският съюз е създаден преди всичко с неговите усилия. Той е русофил и твърдо вярва в добрите намерения на Русия към България. Затова приема клаузата за арбитража на руския император, без никакви съмнения.

Липсата на териториално разпределение в договора с Гърция също е обяснима. Гешов съзнателно не повдига този въпрос, защото знае колко е чуствителна Русия към въпроса за Константинопол. Известно било, че гръцката държава има мечтата (т.нар. Мегали идеа) да възроди ромейската империя („Византия“), а въпросът за Константинопол там е централен.

Имало опасност всеки разговор с Гърция за териториална подялба да предизвика опасни асоциации у Русия в тази насока. Константинопол е вековната мечта на Руската империя. Самата мисъл, че в хода на войната, самите военни операции могат да засегнат града, предизвиквал сериозни опасения в руското правителство.

Още в хода на Първата балканска война, съюзът започва да се разпада. Когато неочакваните български победи в Източна Тракия през 1912 г. ясно показват неминуемия разгром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в паника. Вече им се привижда, как българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да означава само едно – край на вековните стремежи на Русия към жизнено важните проливи, вратата към топлите морета.

Руската дипломация започва трескава дейност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, според българите, искания за „компенсации“. Същевременно се обещава на Сърбия всякаква подкрепа за претенции извън вече договореното с България Споразумение (постигнато навремето със съдействието и гаранциите на самата Русия).

Гърция пък води собствена двулична политика, но събитията неумолимо я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния поглед на Русия (тенденция, подпомогната и от изключително бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа), още повече, че съюзът срещу България отдалечава, според Русия, алчните стремежи на Гърция към Константинопол.

Българската дипломация

Наивните български политици-русофили от правителствата на Гешов и Данев са втренчени, като хипнотизирани, в Русия. Те изпитват някаква религиозна вяра, че тя няма да позволи на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния да ни удари в гръб, и че ще съдейства за мирно урегулиране на споровете със Сърбия на базата на прословутия арбитраж. Те, разбира се не знаят, че в навечерието на войната, руският посланик в Белград и министър-председателят на Сърбия, стигат до съгласие, че „трябва да се строши гръбнакът“ на България.

Българската политическа класа се оказва незряла и негодна да осъществи националните идеали в тези преломни години. Разгромът е неизбежен, защото освен всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика сила, освен голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария.

Между другото, българските дипломати постигат невъзможното: осигуряват си врагове отвсякъде и съюзници отникъде. Руското императорско правителство обаче, на практика работи подмолно срещу България. Страната се оказва без съюзник, срещу обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и впоследствие – Турция.

Разгромът през 1913 г. автоматично подрежда България в лагера на Централните сили. Антантата просто не може да предложи нищо, защото Сърбия и Гърция не са склонни да отстъпят и педя земя от заграбеното. Румъния също.

От другата страна пък обещават граници, обхващащи територията на цялото българско етническо пространство. Турция обещава да върне Малкотърновска област и още една територия. А освен това, българското обществено мнение, в голямото си мнозинство, е силно настроено за реванш срещу „съюзниците-разбойници“.

В 1915 г. България влиза на страната на Тройния съюз. Войната продължава 4 години, мобилизирани са близо един милион войници и офицери. 115 000 са убитите. Европейската военна история не познава такова мобилизационно натоварване – повече от 20% от населението.

България губи войната. На 29 септември 1918 г. е подписано примирие с Антантата в Солун. Междувременно в армията възникват бунтове, предизвикани както от тежките условия, така и от пропагандата на тесните социалисти и земеделците. Разбунтуваните войници, под ръководството на земеделски активисти, тръгват към София, където са разгромени при Владая.

Започва Гражданската война.

Гражданската война

Тя ще мине през три „горещи“ периода на истински военни действия върху част от територията на страната: 1918 г. (войнишките бунтове), 1923-1925 г. и 1941 г. (комунистическите партизани – „шумкарите“ започват война срещу правителството) – 1956 г. (разгром на антикомунистическите партизани – „горяните“).

И през три „студени“ периода на гражданско разделение и непрекъснати вътрешни борби и противопоставяне по цялата територия: 1919-1922 г., 1926-1940 г., 1957г. – досега…

Българската армия е на 90% селска. Разгромът през Първата световна война удря най-тежко българското село. Там се дават най-тежките човешки жертви и цари най-голяма икономическата разруха. Селото години наред е една отворена рана. В нея веднага попада бацилът на комунизма.

Комунистическите групи никнат като гъби по селата. Затова и българският комунизъм е предимно от селски произход, докато при съветския (болшевиките) е приблизително обратното. А освен това, българските комунисти, единствени от всички комунисти по света, си създадоха официална Каста – кастата на АБпФК, един вид комунистическа аристокрация.

Управлението на Земеделския съюз (1919-1923 г.) създава нови противоречия, този път по оста град – село. Земеделската власт започва да тероризира и унижава офицерството, интелигенцията, установява приятелски отношения със СХС (Югослания), Александър Стамболийски се отказва официално от Македония, за което е осъден на смърт от ВМРО, а след преврата е убит жестоко.

Политиката на БЗНС предизвиква образуване на широка коалиция срещу тях. На 9 юни 1923 г. земеделското правителство е свалено от армията. За три години страната изпада в истинска война.

През септември 1923 г., по нареждане от Коминтерна, българските комунисти започват въоръжено въстание, а след разгрома му започват четническа борба и атентати.

На 16 април 1925 г. те извършват атентат в църквата „Света Неделя“, с цел да унищожат цялото политическо и военно ръководство на страната. Атентатът е най-големият по брой жертви в световната история и остава такъв до събарянето на кулите близнаци в Ню Йорк. Загиват повече генерали, отколкото във всички войни. Властта отговаря с масови арести и преследвания на комунистите.

През 1941 г., по поръчение от Москва, българските комунисти започват борба чрез партизански отряди (наречени „шумкари“) срещу правителството.

На 9 септември 1944 г., група военни, в сговор с комунистите, извършват преврат, свалят правителството и предават властта на коалицията Отечествен фронт, доминирана от комунистите.

Започва безогледно избиване на всякакви политически противници от всички обществени прослойки, лични отмъщения и криминални грабежи. Жертвите са застрелвани, удушвани, давени, клани, живи изгаряни в пещи, хвърляни от скалите (като например Черната скала при Чамкория), заравяни са в масови гробове (като например Голо бърдо край Радомир).

Антикомунистическа съпротива

Тези репресии и убийства предизвикват реакция. Започва бягство от терора и създаване на организирано нелегално движение. През пролетта на 1945 г. се появяват и първите военизирани чети от нелегални антикомунистически партизани („горяни“). Съставът им е изключително пъстър – земеделци, бивши царски офицери, анархисти, малък брой комунисти-трайчокостовисти, бивши дейци на ВМРО, СБНЛ и други патриотични и националистически организации.

Горянското движение достига връх около 1950-1952 г. като реакция срещу политиката на насилствена колективизация на земята. Общо, горянското движение наброява около 7-8000 души, подпомогнати от около 20 000 ятаци и съмишленици.

Горянски отряди действат в много части на страната, като по-активни са в граничните райони, а във вътрешността на страната, в Старозагорско, Сливенско, Пловдивско и Плевенско.

Въоръжената антикомунистическа съпротива има свое задгранично радио „Горянин“, което излъчва емисии до 1962 г. Неговият девиз е „Гласът на българската съпротива“ и излъчва с два предавателя на различни честоти от околностите на Атина.

С разгрома на горянското движение през 1955-1956 г. Гражданската война отново преминава в „студена“ фаза. Положение, което се запазва и до днес…