Бутафорно, твърде бутафорно!

Старият-нов президентът Румен Радев се закле в Конституцията и пое по пътя на втория си мандат.

Този свещен акт на „заклеване“, осъществен от един откровен клетвопрестъпник, прозвуча кухо, отекна като удар по капака на празна тенекиена тенджера. Този фалшификат сломи и последната надежда, че у този човек живее поне малка искрица почтеност. Да се заклеваш в текст от Конституцията, която си погазил, да лъжеш, че ще я спазваш в интереса на народа тогава, когато вече си я престъпил и нарушил в своя полза, е меко казано измама.

Тази клетвена церемония приличаше на евтин цирк с евтини фойерверки и конфети и много, много слаби циркаджии. О, не, това сравнение е несправедливо. Ако нещо е евтино, то не значи, че е фалшиво и без стойност. Има си стойност и цена, но те са незначителни, защото е направено от евтин материал и затова е евтино.

Не, това беше бутафория, привидност, лъжа. Едни хора си отваряха устите, но думите и гласовете са на други, скрити зад кулисите. Буфосинхронисти, избрани от шепа гласоподаватели (в политиката това значи – малка електорална тежест, иначе казано, без особена стойност и ниска цена) клакьорстваха и придаваха мнима историческа значимост на случващото се. Въпреки високопарно произнесените клишета от Радев за промяна, за борба срещу мафиотизацията и за светло бъдеще, никой не повярва освен онзи малък процент от българи, които дадоха гласа си за човека с юмрука.

Опозицията, която представлява много по-голямата част от суверена, се отврати от това лицемерие, от тенекиените Радеви клишета и напусна залата. И правилно. Според тенекиените хора това било признак, че опозицията ГЕРБ-СДС се самоидентифицира с мафията. Според по-голямата част от народа, която сегашните управляващи не представляват, напускането на залата от ГЕРБ-СДС изрази гнева им, че мафията овладя държавата.

Това, че президентът отиде в Храма, в дома на Бога и целуна ръка на патриарха, ядоса още повече и вярващите, и невярващите, и засили още повече бутафорността на събитието.

Първият мандат

Нека си спомним как започна първият мандат на този никому незнаен човек, появил се от нищото, но нанесъл твърде, твърде много вреди на единството на нацията. Започна с думите, отправени към тогавашните управляващи, чийто мандат изтичаше, а резултатите от изборите още не бяха известни: „Остава ви още една седмица“.

Ха. Какво ли означава това? С днешна дата, това означава огромно желание и нетърпение за власт и мъст – от една страна, и от друга – липса на всякаква прозорливост, далновидност и верен поглед върху фактите и процесите, и най-вече волята на мнозинството. Народът си го нарича с простичките думи „глупост и некадърност“.

Тази глупост беше първият знак, символ, марка, леке, петно, както ще да го наречем, които Румен Радев си закичи на ревера при встъпването си в първия мандат като президент.

Другият незабравим знак, който го увековечи в историята на България като войнстващ разединител, е издигнатият юмрук. Народният фолклор веднага му лепна името „Радо юмрюка“ – смешно и забавно, но по-важното е какво е значението на този знак.

Привържениците на Радев го определят като символ на проявена воля, решителност и концентриране на сила за действие. И това е така. Само че, когато тази воля, решителност и концентрирана сила, които имат за цел нищо друго освен удари, бой до смърт, война до победа с едничка цел власт в името на себе си и за себе си, се нарича разруха на Злото.

Всеки знае, че дори и децата, когато свиват юмруци, не го правят за да се прегърнат, а да си нанесат удари. А когато се сдобряват протягат ръка един към друг в знак на мир. Така че по-добре е интерпретаторите на Радевия юмрук да си спомнят детството. Няма израз „юмручен мир“, но има израз „юмручен бой“.

Дали Радев ще продължи да размахва юмрук и на собствения си кабинет, е нещо, което е много интересно за проследяване. Ако това се случи, значи говорим за патология, човекът просто си е такъв – побойник. Ако ли пък не, значи говорим за преднамереност, двоен стандарт и бездна, която разделя Радев и кохортата му от истината.

Вторият мандат

Тепърва предстоят анализи и коментари на Радевата реч при встъпването му във втори мандат като президент на Републиката, която звучеше повече като програмна реч на министър-председател, който поема кормилото на управлението, отколкото на безпристрастен и справедлив арбитър на действията и бездействията на управляващи и опозиция.

Но едно е сигурно: че водеща тема няма да бъдат цените на тока и газа, нито ускореното обедняване на народа, нито пък развилнялата се COVID пандемия, та дори и казусът със Северна Македония, а за плана за възстановяване просто забравете. Имаше ли такъв? О, не.

Водеща тема ще бъде, как да се промени Конституцията така, че Радев да осъществи заветната си мечта – президент до гроб с огромни правомощия. Явно подобно на Путин, се е взел за Гай Юлий Цезар, който преди 2100 години принуждава Сената да го обяви за пожизнен диктатор (Dictator perpetuo).

Какви отстъпки или стъпки ще трябва да направи Радев, за да постигне тази си своя лелеяна мечта, зависи от това, кой повече даде – Москва или Брюксел и Вашингтон. Но не за България, а за Егото му.

Оптимистичното в тази история е, че времената на великия Цезар отдавна са отминали и всеки, който се е опитал да приложи принципа Dictator perpetuo, е завършвал живота си с думите: „И ти ли, Бруте!“ Просто защото каквито и да са времената, хората са едни и същи – свободно родени и умиращи за свободата си.