Нова книга осмисля комунистическото минало в България (видео)

Сборникът „България и комунизмът“ на Фондация „Конрад Аденауер“ с девет статии на видни историци и изследователи поднови разговора за годините на комунистическа диктатура в България.

Двуезичното издание – на български и немски език – беше представено пред многобройна и уважавана публика на 31 януари 2024 г. в галерията на Сан Стефано Плаза в София. Сред присъстващите бяха бившият кмет на София Йорданка Фъндъкова, общинските съветници проф. Вили Лилков и Георги Георгиев, политологът Кристиян Шкварек, историкът проф. Георги Фотев, външнополитическият съветник Весела Чернева и много други.

Увлекателните изложения от двама от авторите и представители на бележитата фондация протекоха на фона на снимки, част от фотоизложбата „Духовете на миналото – концентрационен лагер Белене“, дело на Улрих Малерт, историк и експерт към Федералната фондация за осмисляне на комунистическата диктатура в ГДР. Изложбата беше открита на 1 февруари 2024 г. в мраморното фоайе на Столична библиотека и остана там до 5 февруари.

Премиерата на книгата започна с уводни думи на модератора и Мария Чакърова, която обясни, че събитието е актуално и неслучайно се провежда в навечерието на 1 февруари, Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

„Когато сред мои връстници спомена по какви проекти работим, повечето не са наясно какво се е случвало в България през този период от нашата история“, обясни научният сътрудник на Фондацията.

„Точно в такива моменти нашата работа за мен има още повече смисъл.“

След това даде думата на Норберт Бекман-Диркес, директор на Фондация „Конрад Аденауер“ в България.

„Само този, който познава миналото, може да формира бъдещето“, започна обръщението си Бекман, цитирайки прочутата сентенция, която първият канцлер на ФРГ Конрад Аденауер формулира, докато лежи в нацистките затвори и обмисля как Германия ще се възстанови след края на терора и ще започне да формира демократичната немска държава.

След кратка ретроспекция на борбата на централно- и източноевропейските народи срещу комунизма и призив за бдителност за недопускане на връщане на диктатурата – предвид войната на Русия в Украйна – Бекман даде думата на своя предшественик Марко Арндт, който инициира издаването на книгата преди 10 години.

Най-трудната задача

Директорът на Фондация „Конрад Аденауер“ между 2011 г. и 2016 г. сподели свидни спомени от престоя си в София, чието име носи и дъщеря му, родена по време на мандата му у нас. След това пристъпи към темата.

„Осмислянето на една диктатура е едно от най-тежките задачи, пред които може да се изправи едно демократично общество, при това младо.“

Първият фактор, който пречи на това осмисляне, са старите елити, каза Арндт. Навсякъде в Европа е било така с изключение на ГДР, защото Западна Германия е разполагала с достатъчно специалисти, които да заменят старите кадри. Това се отнася за полицията, армията, администрацията и най-вече съдебната система.

Вторият фактор е липсата на интерес у хората и медиите, и това пречи да се постигне консенсус относно диктатурата.

„Мнозина искат да сложат край на темата, защото смятат, че осмислянето на миналото ще разедини излишно обществото.“

Осмислянето обаче е необходимо, подчерта Арндт, в противен случай диктатурата бързо може да се обвие с романтичен ореол, престъпленията ѝ да не бъдат осъдени и дори да не бъдат назовани, а жертвите да останат сами и нечути.

Основна роля в процеса на това осмисляне играе именно държавата, каза още германският изследовател – като се започне от отваряне на досиетата на тайните служби (което България направи през 2009 г.), учебните планове и се стигне до музеите, паметниците, изследователските центрове, като за всичко това трябва да се осигури финансиране.

Арндт направи кратка равносметка на комунистическите и нацистките режими по света и обобщи, че дори след десетилетия на извършителите не е потърсена сметка и жертвите не са обезщетени. В Германия след Втората световна война са осъдени само 6500 престъпници от периода на национал-социализма. В Камбоджа – само трима. В обединена Германия след 1990 г. са издадени 300 присъди, повечето условни. И това е силно разочароващо за самите жертви, допълни лекторът.

„Виждате, че средата, в която трябва да се осъществи осмислянето на миналото, е тежка – не само в България.“

Въпреки това преди 10 години от Фондацията поставят началото. Първо правят пътуваща изложба, която показват в 50 училища. След това събират деветте статии на проф. Момчил Методиев, проф. Евелина Келбечева, Христо Христов, Румяна Маринова-Христиди, Мариян Гяурски, Кристофер Неринг и Щефан Апелиус.

Идеята им е да представят отделни теми от историята като съдебната тема по време на комунизма, лагерите, опитите на граждани на ГДР да преминат през българската граница, кървавия преврат през 1945 г. и историята на българската Държавна сигурност (ДС).

„Опитахме се да представим тези теми кратко и по достъпен начин. За съжаление, колкото по-дебела е книгата, толкова повече хора губят интерес. Затова текстовете са сравнително кратки, не повече от 20 страници.“

И завърши с думите:

„Тази книга е малък принос към осмислянето на комунистичексото минало. Нейната цел е нагледно да покаже несправедливия характер на комунизма, да отдаде почит на жертвите и да изобличи как е действал комунистическият режим в България. Също да покаже каква голяма ценност представляват свободата и човешкото достойнство.“

Погледът на младите

Докато преди 10 години мнозина в България са имали съзнанието, че темата за комунизма трябва да се забрави, сега нещата са се променили, заяви проф. Момчил Методиев, историк, преподавател в НБУ и автор на два от текстовете в книгата.

Опитът му от работата със студентите показва, че те проявяват интерес по темата и искат да се говори за нея. Проблемът е, че по-възрастното поколение не знае как да им разкаже периода на комунизма. Така големият въпрос е: как на младите им се разказва този период и с какви средства?

„Ако им говоря за срастването на партията с държавата и член първи, това за тях звучи абсолютно абстрактно“, даде пример преподавателят. „Това е толкова невъзможно в техните глави, че им изглежда абсурдно – каквото и е.“

Нещата обаче се променят, когато смени подхода и средствата.

„В момента, в който започна да пускам филми, на тях им става интересно. В момента, в който започна да говоря за свободата на движение или да им разказвам казуси на хора, които са бягали през граница или са загивали на границата… това са хора, с които те могат да се идентифицират, защото са на тяхната възраст.“

Оттук и изводът:

„Интерес има и нашето по-старо поколение трябва да се научим да бъдем по-близки до младите, за да задоволим интереса им към комунистическото минало.“

Статиите в сборника проф. Методиев посвещава на две теми, които живо го вълнуват: офицерите от ДС и българската православна църква (БПЦ) през комунизма. Във втората той вижда своята мисия и дълг към пострадалите от комунизма, тъй като жертвите от БПЦ сякаш не получават достатъчно признание, те остават неизвестни, а са били достойни хора. Сред тях най-близък му е Георги Саръиванов.

„Беше страхотен човек – беше получил смъртна присъда, после амнистиран след 10 години в затвора. След това успява да избяга в Германия и 90-те години се върна в България. Тогава се запознах с него. Той беше пълен с оптимизъм. Буквално знаеше цената на човешкия живот. Не беше простил. Казваше: ‘Няма да им простя’. Обаче гледаше с надежда в бъдещето и се радваше на възможността, че може да си преживее старините в България. Той е лицето, което излиза пред мен, когато се говори за жертвите на комунизма.“

Проф. Методиев приключи речта си с надежда, че разговорът за комунизма ще навлиза все по-надолу в публичното пространство и в учебните програми.

Незнание и безпаметност

Проф. Евелина Келбечева, историк и преподавател в Американския университет в Благоевград, говори за паметта и знанието на младите българи относно комунистическото минало. Тема, на която посвещава два текста в книгата.

По думите ѝ, българинът продължава да не е наясно „кой е добрият и кой е лошият“ в приказката на миналото, заради „ментални проблеми свързани с метастазите на комунизма“.

„Цели 77 години непрекъсваща пропаганда на комунистическите мантри до такава степен са изкривили самосъзнанието на поколения наред, че фактът, че имаме модерна историография, не променя голямата картина. Има Марианска падина между голямото академично знание базирано на достъпа до архивите и спомените на жертвите – и тези на партийните фунционери.“

„Истината е казана, но лъжата продължава да вилнее“, додаде известната историчка.

И даде два примера: Тодор Живков твърди в мемоарите си, че никога не е предлагал България да става 16-а република на СССР – въпреки факта, че два пъти предлага България за 16-а съветска република. Червената армия окупира България за три години 1944-1947 г. и я докарва до най-голямата продоволствена, финансова и политическа криза. „Здравите сили“ в Министерство на образованието и Софийския университет отказват да включат тези факти в учебниците по история.

За да илюстрира истинската същност на комунистите, проф. Келбечева прочете затрогващия разказ на Спас Темелков, големия български предприемач (дарител за построяване на софийските Хали по инструкция на инж. Айфел) и един от най-важните информатори на Карнегиевата анкета.

Когато комунистите дойдоха на власт, те първо трябваше да обогатят собствените си партизани, което си е отдавнашна практика. И затова първо ни взеха имотите. Както и Хитлер подгони евреите, за да им вземе имотите. Беше нормално да конфискуват всичко, но българската буржоазия не беше много богата. Затова посегнаха на хляба на хората. А на българина, хлябът беше земята. Взеха му я. И когато изядоха всичко и видяха, че нищо не става, започнаха да вземат заеми. Кой можеше да им ги даде? Естествено, капиталистите. Че дори няма да питат за какво ще са им тези пари. Но когато видят, че комунистите не могат да плащат лихвите, ще си потърсят и лихвите, и лихвите на лихвите, и главницата. И понеже няма да могат да платят, те ще трябва да си ходят. И ще видиш, ще влязат в църква да се кръстят, за да останат на власт. А колкото до земята на българина, когато се разбере, че и там нищо не става, ще трябва да му я върнат, но няма да има на кого. Тогава ще настъпи седемгодишен глад.

Тревожни цифри

Последва кулминацията в изложението на видната историчка. Тя представи резултатите от четири знакови изследвания за паметта на българите относно комунистическото минало.

Първото е от 2011 г. в сътрудничество с НБУ и е най-голямото изследване на всички етноси в България. Ето какво показва: местата свързани с причинена от комунистите смърт са споменати само в 2.2% от отговорите на всички респонденти; памет за концлагерите в Ловеч и Белене изцяло липсва; личностите свързани с комунизма са 5.7% от всички личности, споменати от анкетираните, като най-голям процент се държи от Тодор Живков, и то при ромското население.

„Изводът ни е, че паметта на българите за 45 години комунистическа диктатура не е част от тяхното самосъзнание като отделен исторически период“, обощи проф. Келбечева.

Второто проучване от 2013 г. на фондация „Конрад Аденауер“ проверява конкретната памет за отделни личности. Резултатите са наистина много страшни: 65% от хората между 15 и 35 години не знаят кога е създадена Желязната завеса; 30% искат да живеят в комунизма; 30% смятат Съветската армия за освободителка; 30% не знаят нищо за Белене; 66% не знаят какво е колективизация; 87% не знаят нищо за горяните; 64% не знаят нищо за инвазията Варшавския договор в Чехословакия; 40% не знаят нищо за ДС; 51% не са чували името на Георги Марков (Георги Марков не се учи по литература до 12-и клас); частици от процента знаят кои са Хавел, „Солидарност“, а за Гулаг казват, че е интернет търсачка.

Трето изследване от 2014 г. на агенция „Алфа рисърч“ установява: 94% от младото поколение (16-30 години) не знаят почти нищо за периода на комунизма; а 40% не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена.

И четвъртото, най-ново проучване под название „Българската младеж 2018-2019“ е на Петър-Емил Митев, който анализира как историческото знание влияе върху политическата активност на младите хора. Ето какво казва Митев:

Изключително силна тенденция към деполитизация и към процес на олевяване на младото поколение, без да е точно дефинирано като такова от респондентите. През 2014 г. 14% от младежите имат отношение и активно присъствие в политическия живот. През 2019 г. 40% от младежите показват пълна деполитизация и отлив от активно участие в политическия живот. Фактически това е функционална политическа неграмотност на българското общество.

Проф. Келбечева обясни резултатите с цитат от „Кратка история на България“ на известния историк Ричард Крамптън, именно, че България в относителни и абсолютни цифри преживява най-големия червен терор в Източна Европа и в света. Същевременно – добави историчката – България е единствената страна в Източния блок, която няма кохерентна държавна политика по отношение на знанието за комунизма.

„Остава да видим по какъв начин това знание вече няма да стои като тъничък пласт на знаещите спрямо айсберга на невежеството и на отвратителната пропутиновска хибридна утайка, която сега кипи. Защото тук вече става въпрос за смяна на манталитет.“

Белене, чужденци и диалог между поколенията

Политологът Луиза Славкова предостави различен поглед към осмислянето на комунистическото минало. Тя прикани всеки да посети лагера „Белене“, защото е едно от най-добре запазените и на-дълго съществувалите места на репресии в България, а пътят дотам е труден и лош.

„Белене е българската Голгота… еманация колко труден е нашият път за осмисляне на историята.“

Като алтернатива на физическото пътуване, Славкова предложи виртуален тур в „Белене“, осигурен от „Софийска платформа“, чиято съоснователка е.

Неразривно свързан с ролята на Белене е католическият отец Паоло Кортези, който се заселва там и възражда говоренето за комунистическото минало, замряло през 90-те години. На него е посветено т. нар. „беленско летоброене“, което се разделя на „преди П. К.“ и „след П. К.“, по инициалите на Кортези.

„Понякога ние, българите, имаме нужда от малко побутване“, илюстрира Славкова тезата си, че чужденците играят важна роля в нашето осмисляне на комунизма.

Важна роля в този процес има и младото поколение, в което политоложката вижда надежда. Това е така, защото те възприемат темата много по-свободно, непредубедено и без товар. За тях този период е едно от най-големите престъпления спрямо човешките права в България. Те не гледат през призмата на ляво, дясно, прогресивно и консервативно.

„Мисля, че в това има голям шанс темата да навлезе в масовия обществен дискурс.“

Чашата наполовина пълна

Последен лектор в събитието беше Улрих Малерт, историк от Федерална фондация за осмисляне на комунистическата диктатура в бившата ГДР и автор на снимките във фотоизложбата „Духовете на миналото – концентрационен лагер Белене“.

Мелерт сподели, че за 35 години изследване на комунизма често се е срещал с колеги от Централна и Източна Европа, които със завист гледали на голямата работа по осмислянето, която се върши в Германия. И се отчайвали от това, което не се прави в техните държави. Затова побърза да успокои публиката на събитието в София.

„Наблюдаваме с нарастващо притеснение, че цялата работа не дава плодовете, които очаквахме, че ще даде, защото виждаме как става все по-силен популизмът и екстремизмът – както от ляво, така и от дясно.“

И продължи да сравнява Германия с България.

„Казахте, че 60-65% не знаят нищо за комунизма. Това обаче означава, че 35-40% знаят нещо… Въпреки недостатъчната и липсваща работа от страна на държавата ви искам да ви кажа, че нашите статистики са също толкова трагични.“

Мелерт поясни още, че ако подобно събитие бъде организирано в Берлин, там трудно ще се съберат толкова много хора като в София и че възрастта и ще е с поне 15-20 години по-висока. Също подчерта, че българската версия на книгата „България и комунизмът“ е била публикувана по-бързо от германската.

„Ако трябва да кажем дали чашата е наполовина пълна или празна, с оглед на средата в България, бих казал, че е наполовина пълна.“

Германският историк още похвали България за многото частни инициативи за осмисляне на комунистическото минало, които компенсират дефицитите на държавната система. Такива са „Софийска платформа“, „Червеният апартамент“ и много други.

Затова завърши своята реч с позитивен тон.

„Може пък така да се стекат обстоятелствата, че интересът на младите да съвпадне с политически промени в цяла Европа, и така да се натрупа критична маса, която да накара държавата да се почувства задължена да осигури финансовите ресурси, необходими за извършването на тази работа. Всяко инвестирано евро на данъкоплатците в осмислянето на комунистическото минало на България е добре инвестирано евро.“

Копие от книгата може да получите безплатно от офиса на фондация „Конрад Аденауер“ на адрес: София 1504, булевард „Янко Сакъзов“ 19, ет. 4, ап. 11.