50 години от експедициите Аполо: надпреварата за първия спътник (фотогалерия)
Загубата на САЩ в това състезание през 1957 г. предизвика шок и обрат в цивилната американска космическа програма; тя преминава на централно държавно управление и през 1958 г. е създадена NASA
Надпреварата започва фактически с обявената публично „Програма за Земята“ на САЩ през 1954 г., като предложение на Агенцията за балистични ракети на армията (ABMA) към Сухопътните сили, наречено Project Orbiter, за извеждане в орбита на научен спътник на Земята по време на Международната геофизична година (IGY, МГГ) 1957-58. Предложението, което използва за основен носител военната ракета Redstone, е отхвърлено от администрацията. Това става на 4 август 1955, когато група консултанти, наречени „комитет Стюарт“, одобряват проекта на ВМФ Vanguard за истрелване на ИСЗ през МГГ.
Това решение означава фактическа забрана за изстрелване на спътника на Сухопътните сили от ABMA в полигона Хънтсвил, където работят германските специалисти под ръководството на фон Браун. Там, още през 1956 г. ракетата носител Jupiter С, изградена на базата на Redstone, е успешно изпитана в балистичен режим.
Тогава последната степен е запълнена с баласт, за да не излезе в орбита, нещо което им е изрично забранено, чрез Министерството на отбраната.
А пък проектът Vanguard на Военноморските сили, използва ракета носител Vanguard TV-4, обявена за по-малко свързана с военните (?) от „комитета Стюарт“.
В това време съветската космическа програма е грижливо укривана и американците изобщо не подозират гигантските и целенасочени усилия на СССР да се сдобие с приоритет в космическите изследвания.
Без всякакво предварително огласяване, Спутник 1 е изстрелян на 4 октомври 1957 г. в 19 часа и 28 минути по Гринуич. Масата на апарата е 83.6 кг, перигеят – 228 км, а апогеят – 947 км. Наклон на орбитата – 65.1°. Спътникът представлява кълбо с максимален диаметър – 0.58 м. Общо са извършени 1440 обиколки около Земята. Спътникът носи един радиопредавател, който предава периодичен сигнал. Няма научни уреди. Ракетата носител е Р-7. Спътникът продължава да изпраща радио сигнали 22 дни. В крайна сметка Спутник изгаря в атмосферата след 3 месеца на 4 януари 1958 г.
Междувременно, на 3 ноември 1957 г. е изстрелян вторият космически апарат в околоземна орбита – Спутник-2. Ракета носител – също Р-7. Това е първият орбитален апарат носещ животно на борда си – куче. Масата му е общо 508 кг. Сателитът съдържа система за регенерация и температурен контрол на кабината и ред научни инструменти: контейнер с кучето Лайка с регистратор на биологични данни, гайгеров брояч на заредени частици, спектрометри за слънчева радиация (ултравиолетова и рентгенова) и за космически лъчи. След достигане на орбита, връхният конус се отделя успешно, но Блок А на апарата не успява да се отдели както е планирано. Това възпрепятства нормалното функциониране на системата за термичен контрол. Освен това част от изолацията се откъсва и температурата във вътрешността на апарата достига до 40° по Целзий. Счита се, че поради това кучето Лайка оцелява само няколко часа след старта, вместо 10 дни, както е планирано. Постепенно орбитата на Спутник-2 се снижава, той навлиза обратно в плътните слоеве на земната атмосфера и прекратява съществуването си на 14 април 1958 г., 162 дни след изстрелването.
След извеждането на съветския Спутник 1, на 4 октомври 1957 г. първоначалната американска програма Project Orbiter е възродена под името „Програма Explorer“, за да се настигне Съветския съюз. С намеса от най-високо ниво, началникът на полигона Хънтсвил, ген. Медарис, получава разрешение за запуск. Спътникът, наречен Explorer 1, е проектиран и изграден от Jet Propulsion Laboratory (JPL), а ракетата носител Jupiter-C е модифицирана от ABMA, за да побере сателита като полезен товар. Преработената ракета е известна като Juno I. За целта конструкцията на Jupiter-C (на основата на ракетата Redstone PGM-11) е запазена като е добавена четвърта твърдогоривна степен и така се получава Juno I. Работейки задружно, ABMA и JPL завършват работата по модифициране на Jupiter-C и изграждане на Explorer 1 за 84 дни. Научната апаратура на Explorer 1 е проектирана и изградена под ръководството на д-р Джеймс ван Алън от университета в Айова и съдържа: Тръба на Geiger-Müller, за откриване на космически лъчи; Пет температурни сензори; Акустичен детектор за откриване на микрометеорити (космически прах); Детектор от телена мрежа, също за откриване на микрометеоритните въздействия.
Въпреки това, преди да приключи работата по Explorer 1, Съветският съюз извежда втори спътник, Спутник 2, на 3 ноември 1957 г.
Междувременно, опитът на американския флот да изстреля първия спътник на САЩ в орбита се проваля с неуспешния и зрелищен старт на Vanguard TV3 на 6 декември 1957 г.
Explorer 1 стартира на 31 януари 1958 г. в 22:48 часа източно време (1 февруари, 03:48 UTC) на върха на Juno I, от стартова площадка LC-26 в Кейп Канаверал, Флорида. Перигей 358 км, апогей 2550 км. Общата маса на спътника е 13.4 кг, от които 8.3 кг. са научни уреди. Остава в орбита повече от 12 години, изпращайки данни, докато батериите не се изтощават след почти четири месеца. Той остава в орбита до 1970 г. и е последван от над 90 научни апарати в серията Explorer.
Малкият космически апарат извършва фундаментални научни открития. Открива, че около Земята съществуват радиационни пояси, по които се движат заредените частици, атакуващи земната атмосфера, което предизвиква характерното сияние в атмосферата, около полюсите. Тези пояси са наречени по-късно „радиационни пояси на Ван Алън“. Това донася на д-р Ван Алън Нобеловата награда.
